Ниска дървена ограда скриваше дългата ниска барака, която наричахме морга. Когато минавахме покрай надписа РЕГИСТРАЦИЯ ГРОБОВЕ, Ратман се приведе от задната страна на камиона и отвори складовото отделение. Имахме четири часа, а телата днес бяха много.
Ди Маестро вкара камиона заднишком в отделението и ние започнахме да влачим дългите чували във вътрешността.
— С дълъг нос ли беше? — попита Пйарът.
— С дълъг.
— От племената.
— Да де, ама къде съм аз? „Умрях“ — казвам на това момиче. Още си мисля, че е ангел, а тя ми гука нещо в отговор. Струва ми се, че съм видял внезапен блясък — това е нещо, дето наистина съм го видял.
— Боби Сует е стъпил на мина — каза Пайрът.
Започвах да харесвам Пайрът. Пайрът знаеше, че аз съм истинският обект на тоя разказ и беше достатъчно самоотвержен да се намесва с малки възклицания и обяснения. Пайрът малко по-малко ме презираше от останалите в трупното отделение. Харесваше ми също как изглежда, грубиянин, но не като плъха Ратман. Подобно на мене, Пайрът беше по-скоро тромав. Рядко носеше риза през деня и винаги привързваше цветна носна кърпа около главата или врата си. След като прекарах известно време на бойното поле, открих, че имитирам тия маниери, освен когато комарите хапеха прекалено жестоко.
— Мислиш, че не знам това ли? Друго ти казвам — Ратман тласна още един мъртъв войник в затворен с цип чувал към тъмното дъно на бараката. — Казвам ти, че аз също бях умрял. За минута, а може и за по-дълго.
— От какво?
— От удара — каза Ратман простичко. — Затова не съм видял Боби Сует като се е разлетял. Не си ли чувал това? Аз съм чувал. На много от момчетата им се беше случвало или знаеха някой, дето му се е случвало. Умираш, после се връщаш.
— Ама наистина ли? — попитах аз.
За миг Ратман изглеждаше разярен. Бях се усъмнил във вярата му, аз, дето нищо не бях видял от тоя свят.
Пайрът ме спаси.
— А как така си спомни, че си видял как той се е разхвърчал, след като въобще не си го видял?
— Бил съм извън тялото си.
— Дявол да го вземе, Капуте — каза Пиклок и грабна дръжката на тежкия чувал, който почти бях изпуснал. — Какво ти става, мама му стара?
Без моя помощ той метна чувала в бараката зад нас.
— Никога не изпускай шибаните чували, Капуте — каза ми ди Маестро и нарочно изпусна един чувал на цимента. Онова нещо вътре изломоти.
Продължавахме да разтоварваме телата в бараката около минута-две.
После Ратман каза:
— Както и да е, след малко разбрах, че още съм жив.
— Кво те кара да мислиш, че още си жив? — попита Атика.
— За капак на всичко един тип навира лицето си в мойто и той вече със сигурност не е ангел. Виждам проклетите листа над него. Птиците пак почват да цвъркат. Първото нещо, което знам, е, че Боби Сует е заминал — аз съм облечен в каквото е останало от него. А оня тип ми вика: „Изправи се, редник.“ Едвам разбирам какво ми говори през пищенето в ушите ми, но ми е ясно, че това дупе е свикнало на подчинение. Изпъшквам, като се опитвам да мръдна, защото, пр’ятел, всеки сантиметър по мене го усещам като хамбургер.
— Аха — казват Пиклок и Атика, почти едновременно. После Атика добавя: — Имаш късмет, кучи сине.
— Боби Сует не се сдоби даже с един от тия чували — каза Ратман. — Нещастникът стана на пара — той безмълвно грабна дръжките на друг чувал, разгледа го за секунда, каза — Няма име, — и го метна върху другите в бараката.
— Чудно — каза Атика. Атика имаше гладка кафява глава и бицепсите му подскачаха в кожата му, когато вдигаше чувалите. Той извади маркер от джоба си и направи знак на края на чувала. Когато се обърна пак към камиона, той ми се ухили, разтягайки устни, без да си отваря устата, и аз се зачудих какво ли ще последва.
— Най-после ставам, като в мъгла съм — казва Ратман. — Все още почти нищо не чувам. Оня тип стои пред мене и виждам, че е съвсем луд, но не луд по нашия начин. Тоя скапаняк е луд по съвсем нов начин. Още съм съвсем застрелян и не мога да разбера какво толкова му е различното, но очите му са от ония, дето не са човешки очи — той замълча, припомняйки си. — Всички останали от взвода стоят наоколо и зяпат. Там е малкото ярдско3 сладурче в големите работни дрехи, а също и оня едър тип на пътеката със слънцето зад главата му. Той командва парада, с една дума. Той е шоуто. Даже лейтенантът, тоя шибан шомпъл, просто си стои там. Майната му, мисля си, той току-що видя оня тип да ме вдига от мъртвите, какво още смята да прави? Големият тип още ме проверява — оглежда ме. Има очи като — като животно в яма, което току-що е избило всички останали животни, дето са паднали с него.
3
Ярдци — прозвище на едно от племената, населяващо планинските райони на Южен Виетнам. — Б. пр.