— Чудя се в каква форма е това момче — каза Атика и потупа тялото без етикет. Почти всички чували бяха получили име, преди да стигнат до нас, но наша задача беше да се уверим, че нито един не заминава без етикет. Трябваше да отваряме чувалите и да сравняваме името на етикета, прикрепен към чувала, с името на етикета, пъхнат в устата на мъртвия или залепен на тялото му. От Виетнам телата се връщаха в Америка, където армията ги поставяше в дървени ковчези и ги изпращаше вкъщи.
— Твой ред е, Капуте — каза Атика. — Още не си си изцапал ръцете, нали? Провери тая бойна единица.
— Ако се изповръщаш по него, ще те изкормя — каза ди Маестро и се изсмя. Стреснах се — не бях чувал ди Маестро да се смее. Беше скърцащо, невесело цвилене, което би могло да идва от някой от наредените пред нас чували.
— Да, не повръщай по бойната единица — каза Пайрът. — Голяма мръсотия се получава.
Атика си беше наумил да ме накара да отворя чувала и да намеря етикета на мъртвия войник от момента, в който беше забелязал липсващото име.
— Ти си новобранец — каза той. — Това е новобранска работа.
Приближих се до Атика и чувала със знака. За миг си представих как като отворя чувала, някакво ужасно чудовище ще скочи върху ми, цялото в кръв, подобно на Ратман, след като Боби Сует се бил разпаднал пред него. Защото точно затова той беше разказал историята. Искаха да ме накарат да пищя, искаха да побелея от ужас. След като повърна, щяха да се редуват да ме изкормват. Това беше тяхната разновидност на дружеския огън.
Май не бях напълно зарязал старото си аз на настилката в Тан Сон Нхут.
— Новобранска работа е — каза Атика и аз си помислих, че колкото и нелеп да изглеждаше тоя термин по отношение на него, преди мене той е бил новобранец.
Наведох се над дългия черен чувал. На двата му края имаше дръжки от плат и ципът минаваше от едната до другата.
Хванах ципа и си обещах, че няма да затварям очи. Мъжете зад мене си поеха колективно дъх. Дръпнах ципа.
И наистина едвам не повърнах, не поради гледката, а поради вонята на мъртвото момче, която изскочи като огромно черно куче от отвора на чувала. За миг затворих очи. Мръсна паяжина бе полепнала по лицето ми. Разрушеното и посивяло лице в чувала се беше вторачило нагоре с отворени очи. Стомахът ми се бунтуваше. Точно на това се надяваха те, знаех, задържах дъха си и дръпнах ципа още на трийсетина сантиметра.
Лицето на мъртвото момче, тинесто на цвят, бе отнесено от лявата буза надолу. Горните му зъби се затваряха върху празно пространство. Няколко зъба бяха изпаднали върху задната част на врата му. Другият етикет не беше в устата. Ризата на униформата беше втвърдена и черна от кръвта. Експлозията беше унищожила и гърлото му. Малките, деликатни кости на горните прешлени бяха покрити с кръв.
— Тоя няма етикет — казах, макар че единственото, което ми идваше да правя, беше да крещя.
Ди Маестро каза:
— Не си свършил още.
Вдигнах поглед към него. Голямо, отпуснато шкембе висеше над панталоните му, а под хищните му очи бе прораснала четири-пет дневна четина. Изглеждаше като тлъст козел.
— Кой ги чисти тия хора — попитах, преди да се досетя, че отговорът би могъл да бъде „новобранецът“.
— Придават им представителен вид на другия край — ухили се ди Маестро и кръстоса ръце на гърдите си. Татуировката на ухилен череп се носеше над кафява пирамида върху дясната му ръка. Милхейвън, моят Милхейвън ме заобикаляше сега, скупчените дървени къщи с лющещи се фасадни тухли, празните парцели и хотелът „Сейнт Олуин“. Видях лицето на сестра си.
— Ако не можеш да намериш етикета в ризата, понякога ги слагат в джобовете или обувките — ди Маестро се извърна. Другите вече бяха загубили интерес.
Преборих се с горното копче на втвърдената риза, като се опитвах да не докосвам парцаливите ивици плът около яката. Вонята ме заливаше. Очите ми смъдяха.
Копчето най-сетне се промуши през дупката, но яката отказа да се отвори. Дръпнах я, изсъхнала кръв се посипа като пшеничени люспи. Гърлото му беше разтворено като хирургическа диаграма. Още няколко зъба се бяха забили в омекващата плът. Знаех, че ще виждам това до края на живота си — въжетата от месо, отворената кухина, която би трябвало да е запълнена със слово. Изгубените зъби.
Етикетът не беше във врата му.
Разкопчах още две копчета и намерих само блед, окървавен гръден кош.
След това се обърнах да си поема дъх и видях, че останалите от трупното отделение деловито напредват между редиците с тела, поглеждат в отворените чували и сравняват имената. Обърнах се към моя анонимен труп и започнах да се боря с един от джобовете на ризата.