— Господи! — Устните на Екълс трепнаха. — Ако се пресегне, ще стигне Луната.
— Ш-ш-ш! — гневно прошепна Травис. — Още не ни е видял.
— Не може да бъде убит — спокойно постанови Екълс, сякаш не можеше да има никакви възражения. Беше претеглил наличните данни и това бе окончателното му мнение. Карабината в ръцете му бе като въздушна пушка. — Глупаво беше да дойдем тук. Невъзможно е.
— Млъкнете! — изсъска Травис.
— Кошмар.
— Обърнете се — нареди Травис. — Връщате се тихо в Машината. Ще ви върнем половината от сумата.
— Изобщо не предполагах, че ще е толкова голям — каза Екълс. — Грешна преценка, това е. И сега искам да изляза от играта.
— Вижда ни!
— Ето я червената боя на гърдите!
Гръмовният гущер се изправи. Бронираната му плът блестеше като хиляди зелени монети, покрити със слуз и изпускащи пара. В тази слуз се гърчеха мънички гадинки и цялото тяло сякаш трептеше и се вълнуваше дори когато Чудовището не помръдваше. Издиша. Вонята на сурово месо се понесе през пустошта.
— Махнете ме оттук — каза Екълс. — Никога досега не е било така. Винаги съм бил сигурен, че ще остана жив. Имах добри водачи, успешни експедиции, безопасност. Този път прецених погрешно. Срещам достоен противник и го признавам. Това е прекалено голям залък за мен.
— Не тичайте — каза Лесперънс. — Обърнете се. Скрийте се в Машината.
— Да. — Екълс като че ли се вцепени. Погледна краката си, сякаш за да ги накара да се раздвижат. Изстена безпомощно.
— Екълс!
Той направи няколко крачки, примигваше и се препъваше.
— Не натам!
Още при първото движение Чудовището се хвърли напред с ужасяващ рев. Взе стоте метра за четири секунди. Карабините рязко се вдигнаха и стреляха. Вихрушката от пастта на звяра ги потопи в миризма на слуз и стара кръв. Чудовището изрева и зъбите му проблеснаха на слънцето.
Без да поглежда назад, Екълс сляпо направи крачка към ръба на Пътеката, отпуснал безполезно карабината, слезе на земята и закрачи, без да го осъзнава, към джунглата. Краката му потънаха в зеления мъх. Краката му го движеха, чувстваше се сам и откъснат от ставащото зад гърба му.
Карабините изтрещяха отново. Гръмовният рев на гущера заглуши изстрелите. Огромният лост на опашката се завъртя и удари странично. Дървета експлодираха в облаци от листа и клони. Чудовището протегна надолу ръцете си на бижутер, за да сграбчи хората, да ги прекърши на две, да ги смачка като боровинки, да ги напъха между зъбите и в ревящото гърло. Огромните като канари очи се снижиха до нивото на хората. Те видяха отражението си в тях. Стреляха в металните клепачи и горящите черни зеници.
Тиранозавърът рухна като каменен идол, като огромна планинска лавина. С рев се вкопчваше в дървета и ги събаряше след себе си. Изтръгна и разкъса металната Пътека. Хората се хвърлиха назад. Тялото удари земята, десетки тонове студена плът и камък. Оръжията изгърмяха. Чудовището размаха бронираната си опашка, змийската му паст потръпна и замръзна неподвижно. От гърлото му бликна фонтан кръв. Някъде вътре се спука мехур с течности. Зловонни потоци обляха ловците. Те стояха неподвижно, целите червени и проблясващи на слънцето.
Гърмът утихна.
Джунглата бе тиха. След лавината — зелено спокойствие. След кошмара — утро.
Билингс и Крамър седнаха на пътеката и повърнаха. Травис и Лесперънс стояха с димящи пушки и псуваха люто.
Екълс лежеше по очи в Машината на времето и трепереше. По някакъв начин бе успял да се върне на Пътеката и да влезе в Машината.