Травис бързо се огледа.
— Всичко наред ли е тук? — рязко попита той.
— Идеално. Добре дошли у дома!
Тревогата обаче не напусна Травис. Сякаш се мъчеше да разгледа самите атоми на въздуха, начина, по който слънчевите лъчи проникваха през единствения висок прозорец.
— Добре, Екълс, махай се. И никога вече не се връщай.
Екълс не помръдна.
— Чу ме какво казах. Какво си зяпнал?
Екълс стоеше и душеше въздуха — в него имаше нещо, някаква следа от вещество, но толкова лека, така слаба, че единствено слабият вик на подсъзнанието му казваше, че съществува. Цветовете — бяло, сиво, синьо, оранжево, в стената, в мебелите, в небето зад прозореца, бяха… бяха… А и това усещане. Побиха го тръпки. Ръцете му трепнаха. Стоеше и всички пори на тялото му попиваха странното усещане. Някъде някой сигурно бе надул една от онези свирки, дето ги чуват единствено кучетата. Тялото му отвръщаше мълчаливо. Извън това помещение, отвъд тази стена, оттатък този човек, който не бе точно същият човек, седящ зад бюрото, което не бе точно същото бюро… се простираше цял свят от улици и хора. Що за свят бе той сега? Почти ги усещаше как се движат някъде там, отвъд стените, подобно на повлечени от сух вятър шахматни фигурки…
Веднага обаче се забелязваше рекламата върху стената — същата, която бе прочел по-рано през деня, когато бе влязъл.
Нещо в нея бе променено:
СЪФАРИ ВЪФ ФСЯКЪ ГУДИНА ОТ МИНАЛУТУ.
ИЗБИРЪТИ ПЛЯЧКЪТЪ.
УТКАРВЪМИ ВИ ТАМ.
УБИВЪТИ ЙЪ.
Екълс усети как се свлича в един стол. Започна трескаво да маха гъстата кал от обувките си. Вдигна с трепереща ръка буца пръст.
— Не, не може да бъде. Не и от толкова малко нещо. Не!
Набита в калта, блестяща в зелено, златно и черно, имаше пеперуда… много красива и много мъртва.
— Не и малко нещо като това! Не и пеперуда! — изкрещя Екълс.
Тя падна на пода — изящно създание, дребно създание, способно да наруши равновесието и да събори малките камъчета, после по-големи и по-големи камъни и канари, през всички години на Времето. На Екълс му се зави свят. Това не би могло да промени нещата. Убиването на една пеперуда не би могло да бъде толкова важно! Нали така?
Лицето му изстина. Гласът му трепереше:
— Кой… кой спечели президентските избори вчера?
Мъжът зад бюрото се изсмя.
— Шегувате ли се? Много добре знаете. Дойчър естествено! Кой друг? Не и онзи проклет женчо Кийт. Сега на власт е железен човек, на когото му стиска, за Бога! — Служителят замълча. — Какво има?
Екълс изстена. Падна на колене. Протегна треперещи пръсти към златната пеперуда.
— Не можем ли… — умолително се обърна той към света, към себе си, към служителите, към Машината, — не можем ли да я върнем обратно, не можем ли да я съживим? Не можем ли да започнем отново? Не можем ли…
Не помръдна. Зачака със стиснати очи, трепереше. Чу тежкото дишане на Травис; чу как Травис сваля карабината от рамо, сваля предпазителя, вдига оръжието.
Гръмна гръм.