— Забрави ли, че сме братя по меч?
Калиадес не обърна внимание на въпроса.
— Бъди бдителен, докато се придвижваш на изток. Има и други, по-малки проходи през планините, така че там може да срещнеш вражески ездачи.
— Мога ли да разчитам, че няма да възразиш, ако оставим конете да отпочинат малко? — попита Банокъл студено. — Катеренето ги измори.
— Разбира се. Вземете си и храна.
Без да каже нищо повече, приятелят му поведе коня си нагоре по прохода. Калиадес изпроводи с поглед останалите ездачи, които продължиха след него.
Някъде по обяд те най-накрая продължиха по пътя си. Банокъл не се сбогува, нито погледна назад. Калиадес обаче ги гледаше, докато превалиха билото на прохода.
— Сбогом, Банокъл, приятелю мой — прошепна той.
— Виждам ги! — извика един стрелец и посочи към прохода.
Калиадес извади меча си и извика войниците при себе си.
Далеч долу видя слънцето да се отразява в хиляди шлемове и копия.
XXXI
ГЕНЕРАЛ ПО ПРИНУДА
Банокъл все още бе сърдит, когато заедно с отряда си превали билото на прохода и се спусна към широките поля долу. След всичко, през което бяха преминали заедно, защо му беше на Калиадес да се отнася към него толкова внимателно? Това го нараняваше и го объркваше.
Старата детегледачка Мирин изравни коня си с неговия. Тя не бе яздила много през живота си и изглежда не се чувстваше добре на кобилата на Енион. Стискаше юздите с една ръка, а другата бе вкопчила в гривата на животното. Лицето й бе почервеняло от усилието да запази равновесие.
— Много път ли има до Карпеа? — попита тя.
— Да — отвърна Банокъл.
— Не зная дали мога да остана на гърба на този кон още дълго. Коленете ми са болни. Болят ме.
Той не знаеше какво да й каже. Жената бе твърде стара, за да върви пеша до Карпеа.
— Ще стане по-лесно — каза накрая, въпреки че не знаеше дали това е вярно. После дръпна юздите, за да отведе коня встрани от нея, и се върна до задната част на редицата, където бяха Юстинос и Скорпиос.
— Знаете ли колко е дълъг пътят до Карпеа? — попита той.
Юстинос сви рамене.
— Няколко дни, предполагам. Може би четири. Не ги броих, когато потеглихме.
— Нито пък аз.
— Олганос казва, че ще ни отнеме около три дни — каза Скорпиос.
— Гласувам да поставим Олганос на чело — каза Банокъл. Той изглежда знае какво прави.
Юстинос поклати глава.
— Твърде е млад. Оставаме с теб. Старата жена изглежда готова да падне от кобилата.
— Кофти колене — отвърна Банокъл.
Скорпиос сръчка жребеца си и се приближи до нея. Другите двама го последваха. Младежът слезе от коня си и задържа юздите на кобилата, докато Мирин премяташе десния си крак през гърба на животното, за да седне странично.
— Конят на Енион е кротък — каза й Скорпиос. — Няма да се стресне или да те хвърли. Така коленете ти по-добре ли са?
— Да — отвърна старицата и разположи Обас по-комфортно и скута си. — Благодаря ти. Ти си мило момче.
Следобедното слънце грееше силно, ала през планините вееше хладен ветрец, докато яздеха. Земята беше открита и се надигаше и спускаше постепенно в покрити с трева хълмове и долчинки. Високо в небето Банокъл видя ято гъски, които летяха на север към някое далечно езеро. Винаги бе обичал гъските, особено запечени в собствена мазнина. Стомахът му запротестира.
Тъмнокосият млад принц Перикъл дойде до него на гърба на жребеца на Керио, докато приближаваха към малка гора. Банокъл погледна момчето. Светлата му туника бе поръбена със златна нишка, а в колана му имаше повече злато, отколкото той щеше да спечели за цял сезон.
— Трябва да ти намерим меч — каза Банокъл. — Или може би дълъг кинжал.
— Защо? Не бих могъл да надвия брониран враг.
— Може би не. Но пък можеш да му отрежеш топките, докато те убива.
Перикъл се ухили. Това го накара да изглежда още по-млад и още по-уязвим.
— Съжалявам за баща ти — каза Банокъл. — Хората казват, че е бил велик човек.
Усмивката на момчето изчезна.
— Какво ще правим в Троя? — попита то.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Дали ще бъда добре дошъл там? Аз нямам земи, нито армия, нито богатство.
Банокъл сви рамене.
— Аз също нямам. Може би можеш да се обучиш за ковач. Като бях по-млад, много исках. Да топиш метал и да го удряш…
— Не и аз — каза принцът. — Всички осакатяват. Баща ми казваше, че нагорещяването на рудата прави въздуха лош. Всички ковачи губят усета в пръстите на ръцете си, а после и в тези на краката.