— Прав си — отвърна Банокъл. — Не съм се замислял преди. Кофти въздух, а? Не го бях чувал.
Перикъл се наведе към него.
— В нашите планини има дълбоки пещери, където въздухът понякога наистина е ужасен. Хората ходят там, за да спят и после просто умират. Когато бях малък, няколко пътника се скрили в една такава пещера. Петима мъже и още толкова жени. Друг случаен пътник открил всичките мъртви и изтичал до близкото село да каже на вожда. Двамата се върнали в пещерата, но било нощ и носели факли. Вождът влязъл вътре и веднага последвал звук като от гръмотевица, а после ярка светлина. Мъжът бил изхвърлен от пещерата с опърлени вежди и брада.
— Мъртъв ли бил? — попита Банокъл.
— Мисля, че не. След това вече никой не се приближил до пещерите. Казват, че там живеело огнедишащо чудовище.
— Може то да е обичало лошия въздух — предположи Банокъл.
Перикъл въздъхна.
— Как изглежда Троя?
— Голяма е.
— Ти в дворец ли живееш?
— Не. Някога живях. Поне за малко. С жена ми Руж имаме къща.
— А деца имате ли?
— Не.
— Може би двамата с Обас можем да останем с вас? Мирин ще ни готви.
— Това с готвенето звучи добре — отвърна Банокъл. — Руж е чудесна жена, но храната, която готви, е като кози лайна. Освен сладкишите… но пък тях ги взима от някакъв познат пекар. Както и да е, предполагам, че Хектор ще ви даде стаи в двореца си. Срещал ли си го?
Перикъл кимна.
— Баща ми много го харесва. — После главата му клюмна. — Искам да кажа, харесваше го много. — Изражението му замръзна. — Един ден ще се върна с армия и ще избия всички идонои. Няма да оставя нищо от тях. Дори спомен.
— Винаги е хубаво да имаш план — каза Банокъл.
— Какъв е твоят план?
Русият гигант се ухили.
— Да се прибера у дома, да се сгуша до Руж, да положа глава на възглавницата и да спя няколко дни. След като се напия до безпаметност, разбира се.
Перикъл се усмихна.
— Веднъж се напих. Отидох в стаята на татко и изпих чаша вино без вода. Беше ужасно. Стаята се завъртя и паднах. После повърнах. Дни наред ми беше зле.
— Трябва да поработиш над това — каза му Банокъл. — След известно време ще намериш златния момент. Така го наричаше баща ми. Всички тревоги изчезват, проблемите се смаляват и светът изглежда просто… просто щастлив.
— А след това?
— След това стаята почва да се върти, повръщаш и ти е зле дни наред.
Перикъл се засмя.
— Никога повече няма да пия вино. Дори мисълта кара стомаха ми да трепери.
Те пояздиха малко в тишина, а после принцът каза:
— Изглеждаше ядосан, когато говореше с офицера в прохода. Защо?
— Той ми беше брат по меч. Но когато му предложих помощта си да удържи прохода, отказа.
— Може би не е искал да умреш с него. Говорих с някои от киконите. Един от тях беше офицер в двореца. Той каза, че са там, за да се бият до смърт.
Банокъл поклати глава.
— Калиадес ще измисли някакъв план. Ще надхитри врага. Винаги го прави.
— Щом така мислиш.
Банокъл подкара коня си напред и се насочи към върха на нисък хълм. Перикъл бе само момче и не знаеше нищо за уменията на Калиадес. Въпреки това песимизмът на младежа го тревожеше. Той самият беше видял идонойската орда. Нямаше начин няколко защитника да ги удържат за дълго.
Изгубен в мислите си, превали хребета на хълма… за да се озове лице в лице с голяма група от около петдесетина конника с боядисани лица.
Банокъл изруга и извади двата си меча.
Калиадес отново се намираше на „Пенелопа” и свежият вятър изпълваше платното. Пирия бе до него, загледана в черното прасе, размахващо крака в морето. Изражението й бе разтревожено.
— Ще се справи ли? — попита тя.
— Ще ни надживее и двамата — отвърна Калиадес.
Пирия се опита да го заговори отново, но някакъв чудовищен шум заглуши думите й — дрънченето на мечове и виковете на мъже. Лицето й избледня.
Калиадес отвори очи. Лежеше сред няколко камъка, главата го болеше, пред погледа му беше размазано. Помъчи се да се изправи и усети пронизваща болка в гърдите. Мечът на Аргуриос лежеше на земята до него, а острието му бе изцапано с кръв. Калиадес погледна към ръцете си. И те бяха покрити с кръв. Надигна се на колене и се опита да стъпи на крака, но падна отново и се претърколи по гръб. В дясното му око покапа кръв и той я избърса. Пролази още по-назад от битката и се облегна на една скала. Дясното му око беше подуто и се затваряше бързо. Тогава си спомни бронзовата брадва, която се удари в шлема му, разби го и го събори на земята.