— Явно ти, Банокъл, друже. Мой скъпи, любими приятелю.
Русият гигант го изгледа подозрително.
— Мисля, че тоя удар по главата ти е поразтърсил мозъка. И колко още трябва да удържаме това място?
— Вече няма нужда от това — каза Калиадес. — Да оставаме сега, ще е глупаво и няма да постигнем нищо. Остави огньовете запалени и после отведи конете колкото можеш по-тихо. Завържете плат около копитата им. Ще се промъкнем в мрака и ще избягаме към морето и Карпеа. С малко късмет идоноите няма да ни нападнат преди сутринта, а дотогава ще сме далеч от тук.
— Така звучи по-добре — отвърна Банокъл доволен. — Ти си почивай. Ще накарам Олганос да организира отстъплението. Той е добър в организирането. Оставиха ли ви някакво вино?
— Не.
Приятелят му изруга и тръгна да изпълнява работата си.
Калиадес задряма за известно време и отново сънува Пирия. Беше на палубата на тъмен кораб, плаващ към залеза. Той стоеше на златен плаж. Вдигна ръка и й помаха, но Пирия гледаше залязващото слънце и не го видя.
Пътуването на изток бе бавно, защото много места бяха заблатени, непроходими или пълни с мухи и комари. Отрядът, наброяващ вече сто четиридесет и двама души и воден неохотно от Банокъл, беше принуден да използва заобиколен маршрут в търсене на по-твърда почва. Първата сутрин се натъкнаха на шест изоставени снабдителни каруци. Бяха разграбени, а конете ги нямаше. Банокъл, по съвет на Олганос, нареди да впрегнат конете в тях. Някои от по-сериозно ранените — включително и Калиадес — бяха пренесени в каруците.
Следобеда се натъкнаха на още бягащи тракийци. Имаше четиридесет и трима добре бронирани войници, както и двадесетина конника с леки нагръдници. Идваха от северозапад, където гарнизонът им бил превзет от идоноите.
Банокъл се надяваше, че Калиадес ще се почувства достатъчно добре, за да поеме контрола, но през нощта състоянието му се влоши. Сега той спеше в първата каруца и дори когато бе в съзнание, умът му блуждаеше. Беше развил треска и се потеше обилно. Банокъл бе зашил раната на гърдите му, но нямаше как да разбере колко дълбока е била и дали не е засегнала нещо важно.
Олганос разпрати съгледвачи на север, юг, изток и запад, за да следят придвижването на врага. Докато бавното пътуване продължаваше, съгледвачите се натъкваха на още бягащи кикони и ги пращаха към главната група. По здрачаване Банокъл командваше повече от триста войника.
— Привличаме ги като лайно — мухи — оплака се той на Олганос.
Младият мъж сви рамене.
— Това ни прави по-силни, в случай, че ни нападнат.
Първата добра новина дойде, когато спряха, за да устроят лагер за през нощта. Един от съгледвачите докладва, че идонойската армия в прохода не е тръгнала на изток и вече се намира почти на ден разстояние зад гърба им.
Докато мъжете почиваха, Банокъл потърси Калиадес. Приятелят му сега беше буден, но слаб. Русият войн му донесе малко вода.
— Нямаме храна — каза той.
Известно време Калиадес не отговори. Лицето му бе пепеляво и блестеше от пот.
— На север и изток трябва да има ферми и селища — каза накрая. — Прати ездачи утре сутрин. Съберете малко крави или овце.
— Добър план — съгласи се Банокъл.
— И се разходи сред хората, приятелю. Нека усетят присъствието ти. Тракийците са горди, но са и избухливи, лесно се ядосват и отчайват. Трябва да ги удържиш.
Калиадес се излегна и започна да трепери. Банокъл го покри с наметалото си.
— Ще се оправиш — каза той. — Ти си корав. Ще се оправиш.
Все така треперейки, приятелят му заспа. Другият мъж поседя с него известно време, а после стана. Навсякъде около него войниците седяха струпани на малки групички. Нямаше много разговори и из лагера се носеше всеобщо усещане за безнадеждност. Банокъл отиде до мястото, където почиваха Перикъл, старата жена и спящият Обас.
— Утре ще намерим храна — каза той. — Има ферми и нещо подобно на изток.
Перикъл кимна, но и той изглеждаше обезсърчен.
Банокъл продължи нататък. Мина край група от войниците, които бе довел вчера. Те вдигнаха погледи.
— Някой от вас познава ли местността? — попита ги той.
Те поклатиха глави.
— Ние сме хора от Калирос — каза единият, висок мъж със сини ивици по челото. Банокъл си спомни, че името му е Хилас.
— Добри бойци се оказаха хората от Калирос — отвърна той.
— Не достатъчно добри — изсумтя Хилас.