После видя как хората от стражата му се обръщат на запад. Пелей също се обърна.
Пред него имаше редица конници, чиито копия блестяха ни светлината на слънцето.
Царят извика Кавос.
— Прати някой да им каже да атакуват отляво.
— Това не са наши хора — каза Ковос мрачно.
— Естествено, че са наши. Зад нас няма врагове.
— Погледни мъжа в центъра — възрази генералът. — Онзи на сивия кон. Той носи троянска броня.
— Открадната от мъртвите — каза Пелей, но червейчето на съмнението започна да го гризе.
Мъжът на сивия кон извади два меча и ги вдигна високо.
После конниците тръгнаха напред. В началото бавно, а после все по-бързо, докато гръмотевичният тътен на копитата не огласи местността и войните не се засилиха към тесалийските задни позиции.
— Обърнете се! — изрева Ковос. — Обърнете се, кучета! Очаква ви смърт!
Тристата войника от царската стража нямаха копия, а само мечове и дълги щитове. Те бързо се опитаха да сформират редица, обърната на запад. Пелей смушка коня си сред тях, внезапно ужасен.
Вече виждаше ясно мъжа на сивия кон. Той бе широкоплещест, с руса брада. Нямаше щит. В дясната си ръка държеше сабя, а в лявата — меч.
Трябва да обърне, помисли си Пелей. Никой кон няма да атакува стена от щитове.
Ала стената не се сформира достатъчно бързо. Ездачът откри пролука и се хвърли в нея, а сабята му се спусна мълниеносно и преряза гърлото на един страж.
Внезапно настана хаос. Пелей дори не извади меча си. Изпълни го паника, докато гледаше как редицата от войници се разкъсва. Можеше да мисли единствено за бягство. Той отново смушка коня си и си запробива път сред собствените си стражи, с което още повече разшири пролуките в редиците им. После, когато се озова зад тях, срита жребеца в галоп. Виждайки, че царят им бяга, близките стражи го последваха. Само след миг битката се превърна в отстъпление.
Пелей не се интересуваше от това. Умът му вече беше зает само с нуждата да бяга и да бяга, без да спира. Да намери място, където да се скрие. Където и да е! Зад гърба си чуваше писъците на умиращи мъже.
Жребецът му вече галопираше бясно на запад по бреговата линия.
Нечие копие прехвърча край него. После друго. Пелей се обърна и видя, че четирима от вражеските ездачи се приближават към него. После едно копие мина под краката на коня му. Белият жребец се препъна и хвърли царя от гърба си. Той се приземи тежко, претърколи се и застана на колене, опитвайки се да си поеме въздух. Конниците го наобиколиха.
Пелей се помъчи да се изправи на крака.
— Аз съм цар Пелей — успя да каже той. — За мен ще платят огромен откуп.
Един от ездачите смушка животното си и се приближи към него с протегнато копие. Беше русокос и строен, а по лицето му имаше сини ивици.
— Аз съм Хилас, господарят на Западната планина — отвърна той. — Колко голям откуп?
Изпълни го облекчение. Щяха да го отведат при Хектор, който бе интелигентен и честолюбив мъж. Ахил можеше да плати откупа от плячката на Ксантея и Калирос.
После се появи ездачът на сивия кон.
— Какво става? — попита той.
— Тоя цар тук говори за златен откуп — каза Хилас.
— Оф, просто убийте копеленцето. Битката още не е приключила.
Хилас се ухили.
— Както наредиш, генерале.
Пелей чу думите, но не можа да повярва.
— Но аз съм Пелей! — извика той. — Бащата на Ахил!
Ездачът със сините ивици по лицето смушка коня си напред и свали копието. Царят разпери ръце, ала върхът мина между тях и се заби в сърцето му.
Давейки се в собствената си кръв, Пелей падна на колене. После лицето му се удари в земята и той усети миризмата на лятна трева.
— Хайде, козоебци такива! — чу нечий вик. — Избийте ги всичките!
XXXIII
СМЪРТ ВЪВ ВОДАТА
Обзет от блажена умора, Калиадес седеше в сянката на една каменна стена близо до плажа. Раната още го болеше, въпреки че зарастваше добре. Изглежда истинското поражение бе дошло от разкъсването на гръдния мускул, което пречеше да движи лявата си ръка. Ударът по главата все още му причиняваше замайване от време на време, но раните не можеха да помрачат еуфорията, която изпитваше, откак бе оцелял след атаката на прохода.
Струваше му се, че го очаква нов свят, изпълнен със светлина, цвят и мирис, които досега някак са били недостъпни за него. Не, че никога не бе оценявал чистото лятно небе или величието на аления залез. Преди обаче това оценяване бе хладно и рационално. Величието на света никога не бе докосвало емоциите му толкова дълбоко, колкото сега.