Дори корабите на плажа грозни и с плоски дъна, излъчваха някаква грубовата красота, а слънцето караше намаслените им греди да блестят като чисто злато. Навсякъде имаше шум и объркване, но това говореше за живот и движение и също му носеше радост.
Банокъл дойде при него и коленичи.
— Явно не е трябвало да убивам царя вчера — измърмори той и свали шлема си, за да го остави на пясъка.
— Не знаех, че ти си го убил.
— Е, не бях аз, но наредих да го сторят. Генералите на Хектор казаха, че сме можели да го използваме, за да принудим тесалийците да напуснат Тракия.
Калиадес поклати глава.
— Ахил нямаше да се съгласи.
— Така каза и Хектор. Генералите му обаче не ме харесват. Копелета!
Калиадес се усмихна.
— Ти спечели битката, Банокъл. С онази луда атака.
— Кое й беше лудото?
— Че не би трябвало да успее. Ти нападна най-силната част от армията — тесалийската царска стража. Ако те имаха по-смел цар, щяха да удържат атаката и да нарежат ездачите ти на парчета.
— Не им се удаде обаче, а? — забеляза Банокъл.
— Не, приятелю, не им се удаде. Ти си героят на деня. Банокъл и неговите тракийци. Каква история само ще стане от това.
Микенецът се изкикоти.
— Да, наистина. По някакъв начин дори ще ми липсват.
— Да ти липсват?
— Изоставяме ги тук.
— Защо?
— Има само около четиридесет кораба. Не са достатъчни, за да пренесат всички с едно преминаване. Хектор превежда Троянския кон и оставя ранените и тракийците. Казва, че ще прати корабите обратно утре. Дотогава обаче вероятно в проливите ще има вражеска флота или някоя друга шибана армия на хоризонта.
— И това къде те оставя? — попита Калиадес.
— Мен? Какво искаш да кажеш? Аз съм с Коня.
— Двамата сме водили много битки заедно. Как би се почувствал, ако някой от генералите ни решеше да избяга и да ни остави на някой вражески бряг?
— О, не започвай и ти. Знаех си, че не бива да идвам при теб. Да избягам? Не е вярно, не бягам. Аз съм войник от Коня. Не някакъв шибан генерал.
— За тях си генерал, Банокъл. Те ти имаха доверие, за да те последват в битката.
Русият войн го изгледа ядно.
— Винаги взимаш простото и го правиш сложно.
— Това е, защото нищо никога не е толкова просто, колкото ти се иска. Както и да е, аз ще остана с ранените. И както сам отбеляза, ние сме братя по меч. Трябва да останем заедно.
— Ха! Братя по меч, когато ти е удобно! В прохода обаче не ти беше, а?
— Не исках да умреш, приятелю. Но сега е различно. Тези тракийци те уважават. Те са истински войни, Банокъл. Нанесли са им поражения и гордостта им е била стъпкана в прахта. Ти им я върна. В прохода, когато надвиха враговете си, и вчера, когато убиха един от царете, опустошили земята им. Ти си талисман за тях. Спасил си синовете на царя им и ги накара да се чувстват отново мъже. Нима не виждаш? Не можеш да ги изоставиш сега.
— Направил съм всичко това?
— Да.
— Предполагам, че е така — Банокъл се умълча. — Предполагам, че мога да остана с тях поне до Троя.
— Това би било добре.
— Трябва да призная, че сбърках. Тези момчета могат да се бият.
Калиадес се засмя.
— Те се биха за теб, генерале.
— Не започвай да ме наричаш така! Предупреждавам те, Калиадес. Писна ми. А и Руж ще ми отхапе ухото, когато чуе. Само гледай!
Приятелят му се ухили и очите му обходиха изоставеното селище. Имаше около двадесет колиби и няколко високи къщурки за опушване на риба.
— Къде са отишли всички? — попита той.
— Взели са си лодките и са прекосили проливите — каза Банокъл. — Не са искали да бъдат тук, когато дойде врагът. Не ги обвинявам. И аз не искам да съм тук, когато гадовете дойдат пак. Как е раната?
— Зараства добре. Започна да ме сърби.
— Това е добър знак — Банокъл въздъхна. — Ужасно е да си генерал, Калиадес. Искам само място за сън, малко добра храна в стомаха и кана вино до себе си.
— Зная, приятелю. Веднъж щом стигнем до Троя, всичко ще бъде по-просто. Тракийците могат да си изберат собствен генерал и ти ще се върнеш към курвите и пиенето, и живота без отговорности.
— Не и към курвите — каза Банокъл. — Голямата Руж ще ми счупи главата. Но останалото звучи добре.
Димът от погребалните клади на равнината започна да се носи над селището.
— Колко изгубихме вчера? — попита Калиадес.
— Не съм се интересувал — отвърна Банокъл. — Ако съдя по размера на кладите, сигурно неколкостотин. Врагът изгуби хиляди. Това е проблемът, когато тръгнеш да бягаш. Моите момчета продължиха да ги избиват, докато ръцете им не се измориха твърде много, за да държат копията. Дори и така обаче подозирам, че няколко хиляди са избягали. Могат да се прегрупират и да се върнат.