— Успокой се и дишай! — извика Олганос. Приятелят му гълташе алчно въздух.
Точно под повърхността видяха тяло на войник, което премина край тях със стрела в гърлото. Друга микенска галера се приближаваше и Олганос видя редица стрелци на лявата й палуба. Някои от тях се усмихваха злобно, докато слагаха стрели на лъковете си. Единственият начин да оцелеят, беше да се гмурнал надълбоко. Ала в мига, в който пуснеха Юстинос, той щеше да се удави.
Приятелят им явно го разбра, защото каза мрачно:
— Спасявайте се! Хайде!
И тогава Олганос зърна как нещо тъмно прелита през въздуха към галерата. Беше глинена топка с размери на череп. Тя удари един стрелец и се разби, като напръска мъжа и онези около него с нещо, което приличаше на вода. Втора топка удари палубата.
Олганос се извърна… и видя огромен златен кораб с черен кон на платното, който се приближаваше към микенците. По палубите му имаше струпани стрелци и те пратиха залп огнени стрели към врага.
Това, което последва, го накара да зяпне. Беше очаквал огънят да опърли дървото или може би дори да запали платното на микенците. Вместо това цялата палуба лумна в пламъци. Стрелецът, който бе ударен от глинената топка, се запали от глава до пети. Олганос видя как той скочи от палубата. Когато изплува, тялото му още гореше и писъците му бяха ужасяващи.
Златният кораб се заби в микенската галера и разцепи корпуса й. Олганос видя как от горната му палуба към другите вражески съдове политат още глинени топки.
Черен пушек се издигаше от поразената галера, а стрелците, които само преди миг се готвеха да използват Олганос и приятелите му за упражнение по стрелба в мишена, скачаха в морето. На други места той видя как микенската флота отчаяно се оттегля от преследването на транспортите, защото още и още дардански галери се спускаха върху тях.
Един кораб се приближи до мъжете във водата. Някой извика:
— Кои сте вие?
— Трима от Троянския кон — извика Олганос.
Пуснаха им въжета. Юстинос сграбчи първото и се издърпа на палубата. Скорпиос го последва, а накрая и Олганос. Един набит моряк се приближи към тях и подаде на Скорпиос парче плат, с което да превърже ранената си ръка.
Олганос отиде до парапета, за да гледа морската битка. Вече шест микенски галери горяха, а четири други бяха ударени и потопени. Златният „Ксантос” продължаваше да засипва оцелелите кораби с огън. Силното течение, което бе отвело микенците до транспортите, сега се оказа най-ужасният им враг. Гребците им, изморени след поддържането на скорост за удар при преследването на троянската флота, вече нямаха сила да избегнат отмъстителните дарданци. Една група стрелци избута Олганос и се наведе над парапета. Морето долу гъмжеше от микенски моряци, които викаха за помощ. Вместо това получиха само смърт.
До края на следобеда битката беше приключила. Пет микенски кораба успяха да избягат на север, а един се промъкна покрай дарданците и се насочи към открито море.
Здрачът се спускаше, когато галерата, на която бяха Олганос и приятелите му, прекоси пролива и беше издърпана близо до транспортите.
Щом слязоха на брега, тримата тръгнаха към мястото, където се събираше троянската армия. Въпреки успешното бягство, настроението сред оцелелите бе лошо. Почти двеста мъже и шестдесет коне бяха изгубени при пресичането.
Запалиха готварски огньове и войниците се събраха около тях. Нямаше много разговори. Олганос се излегна на земята, наслаждавайки се на топлината на пламъците, и поспа известно време.
Когато Юстинос го сръчка да се събуди, бе тъмно. Олганос се надигна и разтърка очи, за да прогони съня. Навсякъде около него мъжете бързо си слагаха броните и скачаха по конете. Той се изправи изморено.
— Какво става? — попита.
— Огън на юг. Дарданос гори — отвърна Юстинос.
XXXIV
ПОРТАТА НА ПРЕДАТЕЛЯ
По-рано същия следобед микенският генерал Менадос стоеше на хълма и гледаше надолу към армията си, която лагеруваше на плажа. Но той не мислеше за мисията си или несигурността на войната. Вместо това мислеше за внуците си. В продължение на четиридесет години, изпълнени с битки, Менадос бе научил, че често, когато е изправен пред особено сложен проблем, е успокояващо за ума да го изтика на заден план за известно време и да мисли за нещо по-весело. Така че сега той си припомняше последното си посещение във фермата на сина си и преследването из горите, в което децата пищяха наужким от страх, докато той се преструваше на чудовище, което ги гони. Менадос се усмихна. Когато хвана малкия Кенос, скрит в един храст, момчето внезапно избухна в плач и извика: