После започнаха да тичат из конюшнята и да гледат във всяка ясла.
Декс остана неподвижен без да издава звук.
Винаги й бяха казвали, че е смела. Още преди да навърши пет години, бе падала от старото си пони много пъти. Баща й лекуваше натъртванията и одиранията й, а веднъж и счупената й ръка, и докато се грижеше грубовато за нея, й казваше колко е смела. Братята й се смееха и пак я качваха на кобилата, а Халисия се смееше заедно с тях и забравяше раните си.
Когато стана на седемнадесет и я пратиха да се омъжи за Анхиз, в началото бе ужасена — от самия старец, от тъмната чужда крепост, където трябваше да живее, от мъките на раждането, които бяха убили майка й и обичната й сестра. Ала щом се изплашеше, си спомняше тъмните очи на баща си и думите му „Бъди смела, малка катеричке. Без смелост животът ти е нищо. Ако имаш смелост, няма да се нуждаеш от нищо друго.”
Сега, малко след тридесетата си година, тя вече не вярваше в смелостта си. Каквато и сила да бе притежавала, беше потъпкана по време на атаката над Дарданос преди три години. Не минаваше и нощ, в която да не я разкъсват страхове. Сънят й бе накъсван от зловещата картина на сина й Диомед, който падаше горящ от скалата, а ужасяващите му писъци й причиняваха болка. После си спомняше унижението, докато нашествениците я държаха и я изнасилваха брутално, с нож, опрян в гърлото. Будеше се разплакана и Хеликаон се пресягаше към нея в мрака и я държеше в крепостта на ръцете си. Отново и отново й повтаряше, че е смела жена, подложена на тежки изпитания, че страховете и кошмарите й са нещо нормално, което ще преодолее.
Ала той грешеше.
Халисия знаеше, че нашествениците ще се върнат, знаеше го в костите си и това нямаше нищо общо със страха й. Винаги бе получавала видения, дори като дете сред конните стада в Зелея. Простичките й предсказания за това дали някоя млада кобила ще може да роди, или за болестите, които поваляха дивите коне по време на влажния сезон, винаги се сбъдваха и баща й се усмихваше и казваше, че тя е благословена от Посейдон, който обича конете.
Сега, докато седеше в огромния и богато резбован стол на Анхиз в мегарона, с ръце, вкопчени в дървените облегалки в смъртна хватка, тя знаеше, че виденията й отново са се сбъднали. Микенските войници бяха нахлули в крепостта.
Мислите й се стрелкаха и лутаха в ума й като прилепи. Хеликаон бе изпратил вест да бди за предатели, да внимава за странници. Ала не странник беше отворил Морската порта. Един от войниците беше видял Менон да върви с микенските офицери.
Менон! Беше направо немислимо, че той е извършил такова ужасно нещо. Младежът бе винаги толкова чаровен и грижовен и Халисия вярваше, че искрено я харесва. Беше й невъзможно да осмисли факта, че я е продал за изнасилване и заколение.
Вече повече от триста микенски войници бяха нахлули в цитаделата и изчерпаните сили на Дарданос почти не бяха оказали съпротива. Микенците знаеха точно кога да влязат — бяха преминали през незаварденото море в деня, когато — по съвет на Менон — Халисия изпрати малката останала флота на Дардания до Карпеа, за да помогне на бягащия Троянски кон.
Заобиколена от двадесетината си лични стражи, тя седеше тиха като каменна статуя в мегарона, докато всички слушаха звуците на битката отвън. През високите прозорци се виждаше светлината на пожарите. Халисия чуваше писъци и бойни викове. Потрепери толкова силно, че зъбите й изтракаха, и тя стисна челюст, за да не я чуят мъжете наоколо.
Стражите, подбрани до един от Хеликаон, чакаха с мрачна решителност около нея, стиснали мечовете си. Тя разтърси глава в опит да се отскубне от ужаса, парализиращ ума й.
Един млад войник, покрит с кръв, изтича в мегарона.
— Превзеха северната кула, господарке — каза той, докато се опитваше да си поеме дъх. — Кухните са подпалени. Източните казарми също паднаха. Извън Земната порта има още микенци, но не могат да влязат. Ние пречим на нашествениците вътре да я достигнат.
— Колко още има навън?
— Стотици.
— Къде е Павсаний? — успя да попита тя, изненадана, че гласът й звучи толкова твърдо.
Войникът поклати глава.
— Не съм го виждал. Ригмос командва защитата на мегарона. Протеос удържа нашествениците надалеч от Земната порта.
— Ами момчето?
— Видях го с Градион в конюшнята, но към тях се приближаваха микенски войници. Той отведе момчето вътре. После трябваше да избягам. Не зная какво се е случило.
Тя стана, краката й тежаха като олово, и се обърна към капитана на стражата й, сключвайки ръце пред себе си, за да спре треперенето им.