— Но Агамемнон няма да е там, нали?
— Мисля, че ще бъде, обич моя. Хитрият Приам ще използва тази възможност да привлече някои царе на своя страна. Ще им предложи злато и дружба. Агамемнон не може да си позволи да не отиде. Ще бъде там.
— Поканен ли е? След микенската атака над Троя?
Одисей се ухили и изимитира помпозното държание на микенския цар.
— Наскърбен съм — разпери той ръце в знак на съжаление — от предателското нападение на бунтуващи се войски от микенската армия над нашия брат цар Приам. Престъпниците получиха царската ми справедливост.
— Този човек е змия — призна Нестор.
— Твоите синове ще се състезават ли в Игрите? — попита го Пенелопа.
— Да, и двамата са чудесни атлети. Антилох ще се справи добре с копието, а Тразимед може да надвие всеки в стрелбата — добави той и й смигна.
— Да, и същия ден на небето ще изгрее зелена луна — измърмори Одисей. — В най-лошите си дни мога да изплюя стрела по-далеч, отколкото той може да я изстреля.
Нестор се засмя.
— Колко си културен, когато жена ти е в стаята. Последния път, когато те чух да се хвалиш за уменията си, каза, че можеш да я изпърдиш.
— Да, и това също — потвърди Одисей и почервеня. Пенелопа с удоволствие отбеляза завръщането на доброто настроение.
На плажа „Пенелопа” най-накрая бе натоварена изцяло и екипажът опъваше въжетата в усилие да изкара старото корито във водата. Двамата синове на Нестор бяха там, и двамата потънали до кръста сред вълните и подпрели гърбове в корпуса, опитвайки се да я избутат навътре.
Царицата на Итака стана и отърси камъчетата от жълтата си ленена рокля, след което слезе по плажа, за да се сбогува със своя цар. Той стоеше до първия си помощник, Биас Черния — тъмнокож и прошарен, син на нубийска майка и баща от Итака. До него бе мускулестият рус моряк Левкон, който напоследък се беше прочул като опитен борец с голи ръце. Левкон и Биас се поклониха, щом тя се приближи, а после се оттеглиха.
Пенелопа въздъхна.
— И ето ни отново, обич моя, тук, както винаги. На сбогуване.
— Да, ние сме като сезоните — отвърна той. — Постоянни в действията си.
Тя се пресегна и хвана ръката му.
— И все пак времената се променят, царю мой, и ти го знаеш. Боя се, че ни предстоят тежки избори. Не взимай твърдоглави решения, за които ще съжаляваш и няма да можеш да промениш. И не повеждай тези мъже на война, Одисей.
— Не желая да воювам, обич моя.
Той се усмихна и тя знаеше, че е искрен, но сърцето й бе натежало от лоши предчувствия. Въпреки силата, смелостта и мъдростта си, мъжът, когото обичаше, имаше една огромна слабост. Той бе като стар боен кон — способен и внимателен, но готов да се втурне и в огън при първия удар на камшика. За Одисей този камшик бе гордостта.
Той целуна и двете й ръце, после се обърна и тръгна по плажа към морето. Водата стигаше до гърдите му, когато хвана едно въже и се качи на борда. Гребците незабавно подеха ритъма и старият кораб започна да се отдръпва. Пенелопа видя силуета му на светлината на залязващото слънце, докато й махаше с ръка.
Не му бе казала за чайките. Само щеше да й се намръщи. Чайките са глупави птици, щеше да каже, и нямат място в предсказанията.
Но тя бе сънувала колосално ято чайки, което скри дори слънцето, като надигащ се черен вятър, който превръщаше деня в нощ.
И този вятър носеше смърт и края на светове.
Младият войн Калиадес седеше на входа на пещерата, увил стройното си тяло с тъмно наметало. Мечът тежеше в ръката му, докато оглеждаше хълмовете и полетата зад тях. Не видя никой. Хвърли поглед назад в мрака и зърна ранената жена, легнала на една страна с присвити колене и увита в червеното наметало на Банокъл. Изглеждаше заспала.
Ярката лунна светлина прониза облачното покривало и Калиадес я видя по-ясно. Жълтата й коса бе дълга, а бледото лице — разранено и подуто, изцапано със засъхнала кръв.
Нощният бриз беше студен и той потрепери. От високата пещера виждаше далечното море. Звездите се отразяваха във водата. Толкова далече от дома, помисли си Калиадес.
Яркочервеният белег на дясната му буза го сърбеше и той го почеса разсеяно. Последната от множество рани. В тишината на нощта си спомняше битките и войните, в които мечове и кинжали бяха пронизвали плътта му. Бяха го пробождали стрели и копия. Камъни, запратени от прашки, го бяха замайвали. Удар от бухалка по лявото рамо го бе оставил със става, която го болеше по време на зимните дъждове. На двадесет и пет той бе ветеран с десетгодишен опит и носеше белезите, с които да го докаже.