Калиадес добави малко дърва в огъня, а после се върна до входа на пещерата. Духаше студен вятър и по небето сега блестяха звезди. Банокъл беше прав. Нямаше път извън този остров и утре пиратите щяха да дойдат и да ги заловят. Той поседя известно време, изгубен в мислите си, а после чу тихо движение зад гърба си. Стана и бързо се обърна… само за да види окървавената жена, която се приближаваше към него с голям камък в ръка. Ярките й сини очи блестяха с омраза.
— Няма нужда от това — каза той и отстъпи. — Тази нощ не те грози опасност.
— Лъжеш! — каза тя с груб глас, който трепереше от гняв. Калиадес извади кинжала си и видя, че жената се напрегна още повече. Той го хвърли в краката й.
— Не лъжа. Вземи оръжието. Утре ще ти потрябва, защото ще дойдат за нас.
Тя коленичи и се опита да вземе падналия кинжал, но залитна и почти падна. Калиадес остана на място.
— Трябва ти почивка — каза той.
— Сега си спомних кой си. Ти и приятеля ти се бихте с онези, които ме нападнаха. Защо?
— О, Велики Зевс, нека да отговори на този въпрос — обади се Банокъл сънливо от мястото си до огъня. Жената грабна кинжала и се опита да се извърти към него, но отново залитна.
— Ударите по главата водят до това — каза Банокъл и стана, за да дойде при тях. — По-добре седни.
Тя изгледа сурово Калиадес.
— Видях ви от лодката си — каза тя. — Вие бяхте на втория кораб. Видяхте ги как хвърлиха въжетата и как ме извлачиха на борда.
— Да. Плавахме с тях.
— Значи сте пирати.
— Ние сме това, което сме — отвърна Калиадес.
— Утре щяха да ме прехвърлят на вашия кораб. Казаха ми го, докато ме изнасилваха.
— Това не беше моят кораб. Не аз дадох заповедта да те нападнат. Нито пък с приятеля ми сме участвали в онова, което последва. Никой не може да те вини за гнева ти, но не го насочвай към онези, които те спасиха.
— А сега нека се надяваме някой да спаси нас — добави Банокъл.
— Какво искаш да кажеш? — попита жената подозрително.
— Намираме се на малък остров — отвърна Банокъл. — Нямаме злато, нито кораб. Онези ядосани мъже ще ни потърсят утре. Е, двамата с Калиадес сме големи войни. Няма по-добри. Поне… откак Аргуриос умря. Подозирам, че заедно можем да спрем седем или осем от тях. Но в онези два екипажа има шестдесет боеспособни моряци. И нито един бавен дебелак сред тях.
— Нямате ли план за бягство?
— О, не обичам плановете, жено. Пия, ходя по курви и се бия. Калиадес е човекът с плановете.
— Значи и двамата сте глупаци — каза тя. — Навлекли сте си само смърт.
— Там, откъдето идвам, робите проявяват повече уважение — каза Банокъл с нотка на гняв в гласа.
— Аз не съм ничия робиня!
— Да не би ударите по главата да са ти избили здравия разум? Лодката ти беше заловена в морето. Не развяваш знаме, не можеш да претендираш за безопасно пътуване. Заловиха те и сега пиратите те притежават. Така че според законите на богове и хора ти си робиня.
— Тогава пикая на законите на боговете и на хората!
— Успокойте се и двамата! — нареди Калиадес. — Накъде беше тръгнала? — попита я той след малко.
— Към Киос.
— Семейство ли имаш там?
— Не. Имах малко ценности на лодката — камъни, златни дрънкулки. Надявах се да си осигуря пътуване на кораб до Троя. Пиратите взеха всичко. И повече. — Тя разтърка лице, за да избърше засъхналата кръв.
— Наблизо има поток — каза Калиадес. — Можеш да се измиеш.
Жената се поколеба.
— Значи не съм ваша пленничка? — попита тя накрая.
— Не. Можеш да правиш каквото пожелаеш.
Тя го изгледа внимателно, а после и Калиадес.
— И не сте ми помогнали, за да ме направите ваша робиня или да ме продадете на някой друг?
— Не — отвърна Калиадес.
Тогава тя сякаш се отпусна, но продължи да стиска кинжала.
— Ако казваш истината, значи… трябва да благодаря и на двама ви — каза жената, борейки се с думите.
— О, на мен недей — отвърна Банокъл. — Аз бих те оставил да умреш.
II
МЕЧЪТ НА АРГУРИОС
Калиадес задряма за малко до входа на пещерата, отпуснал глава на скалната стена. Банокъл хъркаше шумно и от време на време мърмореше насън.
Точно преди пукването на зората Калиадес излезе от пещерата и отиде до потока. Коленичи на брега и напръска лицето си, а после прокара мокрите с пръсти през късо подстриганата си черна коса.
Видя жената да излиза от пещерата и също да слиза до потока. Висока и слаба, тя ходеше с вдигната глава и грациозни движения като критска танцьорка. Той знаеше, че не може да е избягала робиня. Робите се научаваха да ходят прегърбени, със сведени очи. Не я заговори, но я гледаше, докато измиваше засъхналата кръв от себе си. Лицето й още беше подуто, а около очите й имаше драскотини. Дори и без подутините обаче нямаше да е красива, помисли си микенецът. Лицето й бе силно и ъгловато, с гъсти вежди и твърде дълъг нос. Сурово лице, за което той бе сигурен, че смехът не е нещо обичайно дори в по-добри времена.