Когато се изчисти, тя вдигна кинжала. За един кратък миг Калиадес помисли, че иска да си пререже гърлото. После обаче жената сграбчи кичур от русата си коса и прокара острието през него. Войнът мълчаливо я наблюдаваше, докато тя режеше косата си и хвърляше кичурите по скалите. Беше озадачен. По лицето й нямаше никакво изражение, дори и следа от гняв. Когато приключи, тя се наведе напред и прокара ръце през главата си, за да отърси останалите косми.
Накрая се отдръпна от потока и седна малко встрани от него.
— Не беше мъдро да ми помагаш — каза след малко.
— Аз не съм мъдър човек.
Небето започна да изсветлява и от мястото, където седяха, виждаха полята, покрити с хиляди сини цветя. Жената ги загледа и Калиадес забеляза как изражението й се смекчава.
— Сякаш земята е изсмукала цвета от небето — каза тя тихо. — Кой би предположил, че такива красиви растения ще виреят на толкова неприветливо място? Знаеш ли какви са?
— Лен — отвърна той. — Платът за туниката ти е дошъл от такива растения.
— Как го правят на плат? — попита тя. Калиадес се загледа над ленените полета и си спомни дните от детството, когато заедно с малките си сестри работеше в земите на цар Нестор, късаше растенията от корените им, махаше семената, които щяха да се използват за лечебни масла или спойка на греди, и поставяше стеблата в течащата вода на потока, за да изгният. — Имаш ли представа? — запита отново жената.
— Всъщност имам.
И той й разказа за превиващата гърба работа на децата и жените, които събираха растенията, за кисненето на стеблата, сушенето им и обработката с дървени чукове. После децата сядаха под горещото слънце, за да премахнат всички остатъци от дървесина от тях. Следваше накълцването и изтеглянето на оголените нишки отново и отново през все по-тънки гребени. Докато й разказваше за процеса, Калиадес за кой ли път се удиви от издръжливостта на жените. Въпреки всичко, през което бе преминала и което вероятно й предстоеше, тя изглеждаше искрено заинтересована от това древно умение. После погледна в бледите й очи и видя, че интересът е само повърхностен. Под него имаше напрежение и страх. Постояха в тишина за известно време. После той вдигна очи и погледите им се срещнаха.
— Ще се бием до смърт, за да им попречим да те хванат отново. Кълна ти се.
Жената не отвърна и Калиадес знаеше, че не му е повярвала. И защо й е да ми вярва, зачуди се.
Докато той говореше, Банокъл дойде откъм пещерата, спря се до близкото дърво и вдигна туниката си. После започна да пикае с рядко задоволство. Отстъпи назад и насочи струйката колкото можеше по-високо по дънера.
— Какво прави? — попита жената.
— Много е горд от факта, че никой мъж, когото е срещал, не може да пикае толкова високо, колкото него.
— И защо им е да го правят?
Калиадес се засмя.
— Очевидно не си прекарвала много време в компанията на мъже. — Той се наруга мислено, защото изражението й се втвърди. — Глупава забележка — добави бързо. — Извинявам се.
— Няма нужда — отговори тя и се насили да се усмихне. — А аз няма да позволя станалото да ме пречупи. Не за пръв път ме изнасилват. Ще ти кажа обаче следното — да ти го причинят непознати е много по-малко ужасно от това, да те използват онези, на които си вярвал и които си обичал.
Тя си пое дълбоко дъх и насочи поглед обратно към полята със сините цветя.
— Как се казваш?
— Когато бях дете, ме наричаха Пирия. Днес ще използвам това име.
Банокъл отиде до мястото, където седяха, и се свлече до Калиадес. Погледна към жената.
— Ужасна прическа — каза той. — Въшки ли имаше?
Пирия го игнорира и отмести поглед. Банокъл насочи вниманието си към Калиадес.
— Толкова съм гладен, че мога да ям дървесна кора. Какво ще кажеш да слезем в селището, да убием всеки кравар, който ни се изпречи, и да си намерим нещо за хапване.
— Вече виждам защо не ти правиш плановете — каза Пирия.
Банокъл й се намръщи.
— С такъв език никога няма да си намериш съпруг.
— Дано тези думи достигнат до ушите на Великата богиня — отвърна тя горчиво. — Нека Хера ги направи истина.