— Ха! Чакайте да одерете вашия първи бизон — каза закачливо разузнавачът. — Вие ще се оплачете и на дяволите, че и тридесет цента са малко.
— А що се отнася до мен — аз съм съгласен. Ще доставям провизии и ще плащам на хората — каза Хаднъл. — Пийлчак ще ръководи лова.
— Какво да ръководя! — възрази този смел мъж. — Ние сме по на юг, отколкото смятах, че е нужно за лова. Рядко съм идвал толкова на юг, но миналата есен яздех с няколко войници из тази местност, така че отчасти я познавам. Бизоните се задържат край водата и те не биха мръднали, ако ловците не ги притискат толкова много… Но най-добре се издебват по време на водопой. Трябва да се мериш зад плешката и да стреляш, докато бизонът падне. Понякога са нужни два-три, а често и пет куршума, ако се касае за стар бизон. В откритата прерия е прието да яздиш като дявол, за да подгонваш бизони, и да стреляш непрекъснато, докато свършиш патроните.
— Детска игра! — каза Бърн. — Сигурно е весело.
— Разбира се, разбира се — додаде шеговито Пийлчак, като продължи със сериозен глас: — Едно малко предупреждение, на което не трябва да се гледа леко — той сниши гласа си, за да не чуят жените. — Възможно е да срещнем индианци.
Слушателите му се почувстваха малко смутени.
— Миналото лято беше лошо, а през есента — още по-лошо. Не зная сега какво е положението и какво мислят индианците. Рано или късно ще ни се каже от други ловци или войници… Мисля, че сега ще има люти битки, което значи: „Отваряйте си очите.“ Щом надушим индианци, ще преместим лагера и през нощта ще поставим стражи.
— Пийлчак, що за странни неща ни разправяш? — попита Хаднъл, малко изненадан и угрижен.
— Аз трябва да говоря за това, обаче няма основание да се обременяваме с грижи. Това лято ще има войници в тази местност и много вероятно е при опасност войниците да отведат всички жени в някой близък форт или добре запазена товарна станция.
Том помисли за черноокото момиче Мили. Почти я беше забравил. Колко отдавна изглеждаше онази среща. Къде беше тя сега?…
По-късно мъжете отново се отдадоха на радостното очакване, останаха до късно през нощта край лагерния огън, смяха се, бъбриха и гледаха на бъдещето с надежда.
Том стана пръв на другата сутрин. Ударите на брадвата му и шумът от дърветата, които се трупаха около лагера, събудиха другарите му. Когато Стронгхърл стана, за да потърси конете, денят беше настъпил, а докато се раздигаше закуската, слънцето изгря на хоризонта.
Пийлчак, който се върна от върха на хълма, съобщи, че по протежение на цялата река, докъдето стига поглед, се движат бизони. Те, изглежда, бяха доста далече отвъд равнината и не намираха още място за водопой.
— Аз ще остана в лагера, няма как — каза Хаднъл сдържано. — Има доста работа за вършене, пък и някой трябва да се грижи за жените.
— Добре би било, ако от време на време се качвате на хълма, за да оглеждате местността — отвърна Пийлчак равнодушно. Обаче погледът, който той хвърли на Хаднъл, не беше никак равнодушен… — Оставям ви и моя далекоглед. Оглеждайте добре!
Мъжете оседлаха конете си и препасаха патрондашите. Том имаше чувството, че помъква хиляди килограми. Освен това той пропусна да си купи прикрепен към седлото калъф за пушката и сега трябваше да я държи в ръка — неприятна работа при ездата.
Те яздеха след Пийлчак, покрай реката и я пресякоха при едно плитко, песъчливо място, което конете трябваше да преминат бързо, за да не затънат в тинестия пясък. Другият бряг на реката беше горист и не така стръмен. Около една локва следите на бизоните бяха толкова нагъсто, сякаш на водопой бе идвало цяло стадо говеда. Ездачите спряха на билото на височинката, в подножието на която почваше гладката равнина. Там, по тревистата на разстояние около миля се виеше тъмна, подобна на стена маса.
— Ето ги бизоните — каза разузнавачът. — Сега да се разделим и да изчакаме един час. Трябва да се скриете в шубраците или зад храстите, докато дойдат наблизо. Тогава ги насолете!…
Пийлчак остави Том на пост на мястото, където бяха сега и заедно с другите мъже препусна по края на равнината, докато всички изчезнаха от погледа.
Том слезе от седлото, хвана коня си за поводите, застана на края на храсталака, като се оглеждаше и ослушваше: беше странен миг, който развълнува сърцето му. Той опита да се успокои, но не можеше да надвие вълнението си. Разбра кое пленява душата му — любовта към приключения, към волност. Приключения и волен живот търсеше Том в тази дива страна. Той стоеше на пост сред крайбрежните храсти на една река в Пфаненстил на Тексас, а пред учудения му поглед пасеше стадо бизони. Койоти дебнеха някъде иззад дърветата, после се мярна доста голямо животно със сив цвят… Той почти бе сигурен: вълк. Ястреби и соколи се стрелкаха в синьото небе, а близо до реката, в тъмнозелената гора, видя ято диви пуяци, които крачеха важно.