На спокойното лице не настъпи промяна, но главата леко кимна. Досущ кукла на конци.
— Добре. Сега слушай внимателно. Ще имаш още един ярък сън. Ще сънуваш, че… тук, в моя кабинет, на стената има фототапет на връх Худ, цял потънал в сняг. Ще сънуваш, че виждаш тапета на стената зад бюрото, тук в моя кабинет. Така, сега ще спиш и ще сънуваш… Антверпен.
И отново се засуети приведен над апаратурата си.
— Така — мърмореше под нос той. — Така… добре… точно така.
Апаратите бяха неподвижни. Джордж лежеше неподвижен. Дори Хейбър престана да се движи и да мърмори. В слабо осветеното помещение, което гледаше навън към дъжда, не се чуваше и звук. Хейбър стоеше край ЕЕГ-то, с очи обърнати към стената зад бюрото. Нищо не се случи. Хедър описа с пръстите на лявата си ръка кръгче върху гъвкавата, зърнеста повърхност на креслото, върху онова, което някога е било кожа на живо животно, повърхност, отделяща една крава от Вселената. В съзнанието й изплува мелодията от старата плоча, която слушаха вчера, и повече не я напусна.
Не си представяше, че Хейбър може да стои неподвижен и да не говори толкова дълго. Само веднъж пръстите му се отместиха към една скала. Сетне отново застина, загледан в празната стена.
Джордж въздъхна, вдигна сънливо ръка, отпусна я отново и се събуди. Премига и седна. Погледът му веднага се отправи към Хедър, сякаш да се увери, че тя е там.
Хейбър се намръщи, стреснат, натисна с рязко движение по-долното копче на Усилвателя, като възкликна: „Я гледай!“ Стоеше, втренчил поглед в екрана на ЕЕГ-то, който продължаваше да изписва живи подскачащи криволици.
— Усилвателят ти подаваше делта-ритъм, как, по дяволите, се събуди?
— Не зная — прозя се Джордж. — Просто се събудих. Не ми ли внушихте бързо да се събуждам?
— Обикновено го правя. По сигнал. Но как, по дяволите, преодоля стимулиращите ритми от Усилвателя… Ще трябва да усиля сигнала, очевидно съм го правил много неуверено. — Сега вече говореше на самия Усилвател, в това нямаше никакво съмнение. Когато приключи този разговор, се обърна рязко към Джордж и попита: — Добре, какво сънува?
— Сънувах, че на стената там, зад жена ми, има снимка на връх Худ.
Погледът на Хейбър се отмести за миг към стената, покрита с ламперия от секвоя, после се върна към Джордж.
— Нещо друго? Някакъв предишен сън — да си спомняш нещо от него?
— Струва ми се. Почакайте малко… Според мен сънувах, че сънувам, или нещо такова. Объркано беше. Намирах се в магазин. Всъщност се намирах в Мейър и Франк и купувах нов костюм, трябваше да е със синя куртка, защото щях да заемам нова длъжност или нещо такова. Не си спомням. Във всеки случай разполагаха с таблица, колко трябва да тежиш, ако си толкова и толкова висок, и обратното. Попадах точно в средата както на скалата за тегло, така и на скалата за височината на човек със среден ръст.
— Нормален, с други думи — рече Хейбър и внезапно се засмя. Смееше се много високо. След напрежението и мълчанието Хедър много се стресна от смеха.
— Това е чудесно, Джордж. Просто е чудесно. — Потупа шумно Джордж по рамото и започна да сваля електродите от главата му. — Ти успя. Стигнахме до края. Свободен си! Знаеш ли го?
— Така мисля — отговори кротко Джордж.
— Големият товар се смъкна от раменете ти. Така ли е?
— И се качи на вашите?
— И се качи на моите. Точно така! — Отново високият, доволен смях, малко по-продължителен от необходимото. Хедър се почуди дали Хейбър е винаги такъв или е изключително възбуден.
— Д-р Хейбър — обади се съпругът й, — говорили ли сте за сънищата с някое извънземно?