— Свърши ли? Наистина ли свърши? Няма да имаш нужда от повече лекарства и си приключил с тези отвратителни сеанси?
— Така смятам. Ще попълни формулярите за мен и след месец и половина би трябвало да получа съобщение, че съм освободен. Ако се държа прилично. — Усмихна се малко уморено. — Трудно ти беше, скъпа, на мен обаче не. Този път не. Но съм гладен. Къде ще отидем да вечеряме? В „Каса Боливиана“ ли?
— В Китайския квартал — отговори тя, а сетне се сепна и добави: — Ха-ха. — Старият китайски квартал го разчистиха заедно с останалата част от центъра най-малко преди десет години. По някаква причина бе забравила напълно за момент. — Искам да кажа при Руби Лу — продължи объркано тя.
Джордж притисна ръката й малко по-силно и се съгласи:
— Чудесно.
Лесно се стигаше дотам, въжената линия спираше от другата страна на реката в стария Лойд Сентър — преди катастрофата най-големият търговски център в света. Сега просторните паркинги на много етажи бяха изчезнали заедно с динозаврите, а много от магазините от двете страни на построения на две нива център стояха празни, със заковани отвън дъски. Ледената пързалка не беше пълнена от двайсет години. В чудатите, романтични фонтани от нагънат метал не течеше вода. Малките дръвчета, посадени някога за украса, се бяха извисили далеч нагоре; корените им пропукваха тротоарите на метри около цилиндричните кашпи. Гласовете и стъпките отекваха прекалено ясно и малко кухо, пред и зад човека, тръгнал по дългите, полуосветени и полуразрушени аркади.
Заведението на Руби Лу се намираше на горното ниво. Клоните на див кестен скриваха стъклената фасада. Над главите им небето беше наситено нежно зелено, цветът, в който се обагря за кратко време вечер, когато небосводът се е прояснил след дъжд. Хедър погледна към този нефритов рай, далечен, невероятен, спокоен; усети как притеснението й се свлича от нея, подобно на змийска кожа. Но не за дълго. Странна промяна изпълни всичко с тревога. Сякаш нещо я сграбчи и стисна. Почти спря да върви и обърна поглед от нефритовото небе към пустите алеи пред себе си. Мястото беше особено.
— Тук има нещо призрачно — рече тя.
Джордж сви рамене, но лицето му изглеждаше напрегнато и доста мрачно.
Излязъл бе вятър, прекалено топъл, влажен и горещ, който раздвижи големите, зеленопръсти клони на кестена, подгони боклуците далеч надолу по дългите, безлюдни завои. Червената неонова реклама зад размърданите клонаци сякаш избледня и се разколеба от вятъра, промени формата си; не пишеше Руби Ли, нищо вече не пишеше. Нищо не казваше нищо. Нищо нямаше значение. Вятърът духаше кухо из ечащите пространства. Хедър се отдели от Джордж и тръгна, обляна в сълзи, към най-близката стена. Направи го инстинктивно — когато страдаше, имаше нужда да се скрие, да се свре в някой ъгъл и да се скрие.
— Какво ти е, скъпа… Няма нищо. Дръж се, всичко ще бъде наред.
Полудявам, мислеше тя, не е Джордж, от самото начало не е бил Джордж, аз съм била.
— Всичко ще е наред — прошепна още веднъж той, но по гласа му личеше, че не си вярва. По ръцете му усети, че не си вярва.
— Нещо не е наред — извика в отчаяние тя. — Какво става?
— Не зная — отговори Джордж, някак разсеяно.
Вдигнал бе глава, извърнат малко настрани от нея, макар че продължаваше да я прегръща, за да спре пристъпа й на плач. Сякаш гледаше за нещо, ослушваше се за нещо. Усети как сърцето му бие силно и равномерно в гърдите.
— Слушай, Хедър. Ще трябва да се върна.
— Да се върнеш къде? Какво не е наред? — гласът й бе изтънял и висок.
— При Хейбър. Трябва да отида. Чакай ме… в ресторанта. Чакай ме, Хедър. Не върви след мен — рече той и хукна.
Трябваше да го последва. Той тичаше, без да поглежда назад, бързо, надолу по дългите стълбища, под аркадите, покрай пресъхналите фонтани, навън при въжената железница. Там, на крайната спирка, чакаше вагон; той скочи вътре. Тя се покатери с труд тъкмо когато вагонът тръгваше, а дробовете й се раздираха от усилието.
— По дяволите, Джордж!
— Съжалявам — рече също задъхан той. — Трябва да стигна там. Не исках да те замесвам.
— В какво? — Ненавиждаше го. Седяха на срещуположни седалки и се задъхваха един срещу друг. — Каква е тази смахната приумица? Защо се връщаш пак там?
— Хейбър… — гласът на Джордж секна за момент. — Той сънува, той. — Някакъв голям, несъзнателен страх се промъкна в Хедър; тя не му обърна внимание.
— Какво сънува? И какво от това?