Влезе в центъра на кошмара.
Представляваше студена, смътно движеща се, въртяща се тъмнина, изпълнена от страх и тя го дърпаше настрана, разкъсваше го на парчета. Знаеше къде се намира Усилвателя. Протегна смъртната си ръка натам, където отиват всички неща. Докосна го; опипа, за да намери долното копче, и веднага го натисна.
Сетне приклекна, покри очи, сви се от страх, защото страхът обсеби мозъка му. Когато вдигна глава и погледна, светът отново съществуваше. Не беше в добро състояние, но го имаше.
Не се намираха във високата сграда на ИВПЧ, а в по-неугледен, по-обикновен кабинет, който не бе виждал преди. Хейбър лежеше на кушетката, едър, с вирната нагоре брада. Тя си беше пак червеникавокестенява, кожата — белезникава, а не сива. Очите стояха полуотворени и нищо не виждаха.
— Д-р Хейбър — рече той и леко раздруса едрите, тежки рамене. — Хейбър! Събуди се!
След време едрото тяло се размърда и накрая седна. Беше съвсем отпуснато и увиснало. Масивната, красива глава висеше между раменете. Устата стоеше отпусната. Очите гледаха право напред в тъмното, в кухотата, в небитието — в същината на Уилям Хейбър; те вече не бяха непроницаеми, а празни.
Ор изпита физически страх от него и се отдръпна.
— Трябва ми помощ — промълви той, — не мога да се справя сам…
Излезе от кабинета, мина през непознатата чакалня, изтича надолу по стълбата. Не беше влизал в тази сграда — не знаеше какво представлява и къде се намира. Когато излезе навън, разбра, че върви по улица в Портланд, но нищо повече. В никакъв случай не беше близо до Вашингтон Парк или до западните възвишения. По тази улица не беше минавал.
Празнотата в съществото на Хейбър, резултатният кошмар, излъчван от сънуващия мозък, беше изключил връзките. Вече бе прекъсната приемствеността между световете или времената при сънищата на Ор. Настъпил бе хаос. Имаше малко и несвързани спомени от съществуването, в което се намираше сега; почти всичко, което знаеше, идваше от други спомени, от други сънни времена.
Други хора, които не го осъзнаваха като него, бяха може би по-добре подготвени за тази промяна в съществуването — но вероятно повече се плашеха, защото нямаха обяснение. Щяха да смятат, че светът е радикално, безсмислено, внезапно променен, без каквато и да е логична причина. Много смърт и ужас щеше да има след съня на д-р Хейбър.
И загуба. И загуба.
Знаеше, че я е загубил; знаеше, че я губи още когато, с нейна помощ, пристъпи навън в паническото празно пространство около сънуващия. Изгуби се заедно със света на сивите хора в огромното, фалшиво здание, в което се бе втурнал, оставяйки я сама сред съсипията и разпада на кошмара. Вече я нямаше.
Не се опита да потърси помощ за Хейбър. За Хейбър нямаше помощ. Нито пък за него. Направил бе всичко, повече не можеше. Вървеше по обезумелите улици. От табелите разбра, че се намира в североизточната част на Портланд, район, който никога не бе познавал добре. Къщите бяха ниски и на пресечките можеше да види планината. Видя, че изригването беше престанало; всъщност така и не бе започвало. Спящият връх Худ се издигаше сивкаво-кафеникаво-виолетов на фона на тъмнеещото априлско небе. Планината спеше.
И сънуваше, сънуваше.
Ор вървеше без цел по една улица, сетне по друга; беше изнурен до положение, че понякога му се щеше да легне на паважа и да почине поне мъничко, но продължаваше да върви. Приближаваше търговски район до реката. Градът, наполовина разрушен и наполовина преобразен, бърканица и каша от грандиозни планове и непълни спомени, гъмжеше като лудница; пожарите и безумието прескачаха от къща на къща. И все пак хората си гледаха както винаги работата: двама мъже ограбваха бижутерски магазин, а покрай тях мина жена, понесла бебето си, ревящо и със зачервено лице, отправила се целенасочено към дома.
Където и да беше това.
Единадесета глава
Попитала звездната светлина небитието: „Господарю, съществуваш ли? Или не съществуваш?“ Но отговор на въпроса си не получила…
По някое време същата вечер, докато се опитваше да намери пътя към Корбет Авеню през хаоса на предградията, го спря едно извънземно и го убеди да го последва. Той тръгна покорно. Като повървяха попита дали не е Тиуа’к Еннбе Еннбе, но въпросът не прозвуча особено убедено и когато алдебаранецът обясни, твърде мъчително, че той е Джор Джор, а то се казва Е’немемен Асфа, го прие доста безучастно.