Заведе го в апартамента си, който се намираше близо до реката, над работилница за поправка на велосипеди и до Евангелистката мисия „Надежда вечна“. Тази вечер мисията беше препълнена, защото що-годе любезно, навсякъде по света искаха от различните божества да дадат обяснение какво се е случило между 18:25 и 19:08 ч. Стандартно тихоокеанско време. Докато се катереха по тъмното стълбище към апартамента на втория етаж под краката им отекваше чаровно нестроен химнът „Вековна скала“. След като влязоха, извънземното му предложи да легне на леглото, защото изглеждал уморен.
— „Сънят, разплитащ счепканата прежда на грижите, сънят успокоител“22 — издекламира то.
— „Заспиваш… И сънуваш може би?
— Ха, тук е спънката!“23 — отговори Ор.
Без съмнение имаше нещо особено в начина, по който комуникираха извънземните, но беше прекалено уморен да определи какво.
— Вие къде ще спите — попита той, сядайки тежко на леглото.
— Никъде — отговори извънземното; равният му глас раздели думата на две еднакво важни, самостоятелни части.
Ор се наведе да развърже обувките си. Не искаше да изцапа покривката върху леглото на извънземното; това едва ли щеше да е справедлива отплата за добротата му. От навеждането му се зави свят.
— Уморен съм — рече. — Много нещо свърших днес. Искам да кажа, че днес направих нещо. Единственото, което съм направил досега. Натиснах едно копче. Необходима бе цялата ми воля, натрупаната сила на цялото ми съществуване, за да натисна едно копче.
— Живял сте добре — обади се извънземното.
То стоеше в ъгъла, очевидно с намерението да остане там безкрайно.
Не стой там, мислеше си Ор, не стой така, както би стоял той, или седял, или лежал, или въобще би бил. Стоеше така, както би стоял той насън. Стоеше там в смисъл, че в съня си човек се намира някъде.
Отпусна се назад. Ясно долови съжалението и покровителственото съчувствие на извънземното, което се намираше в другия край на стаята. То го виждаше не с очи — странно същество с кратък живот, от плът, без броня, безкрайно уязвимо, носещо се в дълбините на възможното, същество, което се нуждае от помощ. Нямаше нищо против. Нуждаеше се от помощ. Завладя го умората, пое го като морско течение, в което бавно потъваше.
— Ър’ перренне — промърмори той, отстъпвайки на съня.
— Ър’ перренне — отговори беззвучно Е’немемен Асфа.
Ор спа. И сънува. Нищо не му попречи. Сънищата му идваха и си отиваха като вълни в дълбоко море, далеч от бряг, вдигаха се и падаха, дълбоки и безвредни, не се разбиваха никъде, не променяха нищо. Изпълняваха танц сред всички останали вълни в морето на битието. По време на съня му грамадните зелени морски костенурки се гмурнаха, плувайки с тежка, неизразима грация, през дълбините, в стихията си.
В началото на юни дърветата се бяха разлистили напълно и розите цъфтяха. Навсякъде из града на бодливите си стебла цъфтеше голямата старомодна, упорита като плевел роза от сорта, който носеше името Портландска. Нещата вървяха доста добре. Стопанството се възстановяваше. Хората косяха ливадите си.
Ор беше дошъл във Федералния приют за душевноболни в Линтън, недалеч от Портланд, в северна посока. Постройките, изградени в началото на деветдесетте, се издигаха на висок бряг, от който се виждаха водните простори на Уиламит и готическото изящество на моста Сейнт Джон. В края на април и през май, когато се разрази епидемията от психически разстройства, последвали необяснимите събития от вечерта, която сега наричаха Прелома, приютът беше ужасно претоварен, но пациентите постепенно намаляха и сега той се бе върнал към своето ужасяващо нормално състояние — пренаселен, с недостатъчен персонал.
Висок, тихо говорещ болногледач заведе Ор горе, в единична стая в северното крило. Вратата, която водеше към това крило, както и всички останали в него, беше масивна, с малки отвори и решетки за наблюдение на около метър и половина от земята; всички до една бяха заключени.
— Не че създава неприятности — обясни болногледачът докато отваряше вратата на коридора. — Не е буйствал. Но имаше много лошо въздействие върху останалите. Опитахме да го настаним в общи стаи. Не стана. Останалите се страхуваха от него, подобно нещо не съм виждал. Те всички си влияят взаимно, изпадат в паника, имат необуздани нощи и т.н., но нищо не може да се сравни с това. Нощем дращеха по вратите, мъчейки се да избягат от него. Изпитваха ужас. А той не правеше нищо, само лежеше. Е, на такова място рано или късно ще видиш всякакви неща. Според мен му е все едно къде се намира. Ето тук. — Отключи вратата и влезе преди Ор в стаята. — Имате посетител, д-р Хейбър.