Джъд замълча, сетне кимна.
— Вярно е, че всеки две-три години изчезва по някой турист, който си е въобразявал, че не може да се загуби в близост до магистралата. Но винаги го откриваме, госпожо, не се притеснявайте.
— Има ли лосове? — неспокойно попита Рейчъл.
Лекарят се усмихна: нищо не можеше да разубеди жена му, че наоколо ги дебнат незнайни опасности.
— От време на време наистина се мяркат лосове — поде Джъд, — но не бива да се плашите от тях, Рейчъл. Раздразнителни са единствено като се разгонят, но иначе са извънредно кротки. Единствените хора, върху които се нахвърлят, когато са разгонени, са жителите на Масачузетс. Не мога да си го обясня, но все пак е факт.
Луис си помисли, че старецът се шегува и го изгледа под око, но събеседникът му изглеждаше напълно сериозен.
— Историята непрекъснато се повтаря — продължи Джъд. — От време на време намираме покачен на високо дърво по някой човек от Милтън или от Уектън, който твърди, че го преследва стадо лосове, големи колкото микробуси. Изглежда, че животните подушват обитателите на Масачузетс или се дразнят от спортните им дрехи, току-що купени от „Л. Л. Бийн“… Бих препоръчал на студентите по зоология да напишат реферат по въпроса, но едва ли някой ще ми повярва.
— Какво означава „разгонени“? — намеси се Ели.
— Няма значение. Важното е да разбереш, че не бива да идваш тук сама — отвърна Рейчъл и несъзнателно пристъпи по-близо до съпруга си.
Джъд като че се засегна и побърза да каже:
— Нямах намерение да ви плаша — гората е напълно безопасна. Пътеката е ясно очертана, въпреки че през пролетта е по-трудно проходима, защото почти непрекъснато е наводнена, с изключение на голямата суша през лятото на петдесет и пета. Тук не расте дори отровен бръшлян, който изобилства в задния двор на училището. Между другото, пази се от него, Ели, ако не искаш в продължение на три седмици да се налагаш с нишестени лапи.
Момиченцето закри устата си с ръка и се изкикоти.
— Пътеката е безопасна — повтори старецът настойчиво и се обърна към Рейчъл, която все още не изглеждаше напълно убедена. — Обзалагам се, че дори Гейдж няма да се отклони от нея, пък и вече споменах, че децата от града често идват тук, за да я поддържат. Никой не ги задължава да го правят — сякаш се подчиняват на някакъв неписан закон. Не искам заради глупавото ми бърборене да плашите Ели с това преживяване — той се наведе към момиченцето, намигна му и продължи: — Знаеш ли, Ели, в живота обикновено става така: всичко е наред, докато вървиш по правия път. Но свърнеш ли встрани, моментално ще се загубиш. Тогава ще трябва да те търсим със спасителен отряд.
Малката група продължи пътя си. Луис го болеше гърбът от тежката раница, с която носеше детето. Като капак на всичко Гейдж току сграбчваше кичур от косата му и ентусиазирано го дърпаше или пък радостно го изритваше в бъбреците. Комари кръжаха около лицето и шията на Луис и очите му се насълзяваха от натрапчивото им бръмчене.
Пътеката се спусна надолу, като криволичеше сред старите борове, сетне навлезе сред шубраците. Тук цареше вечна сянка, ботушите на лекаря внезапно затънаха в кал и в локви застояла вода. Малко по-нататък се натъкнаха на най-сериозното препятствие — блатист участък, който преминаха като внимателно пристъпваха по големите тревни туфи. Сетне пътеката внезапно залъкатуши към върха на хълма, отново обградена от високи дървета. Пот струеше от лицето на Луис; струваше му се, че Гейдж внезапно е натежал с пет килограма, а температурата се е повишила с десет градуса.
— Как си, скъпи? — попита Рейчъл. — Искаш ли да понося детето?
— Добре съм, няма нужда — отвърна Луис и откри, че наистина се чувства отлично, въпреки че сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите. Иронично си помисли, че не би било зле по-често да се отдава на физически упражнения, които редовно препоръчваше на пациентите си.
Джъд и Ели вървяха един до друг; лимоненожълтите панталони и червената блузка на момиченцето бяха единствените ярки петна върху засенчената от високите дървета пътека.
— Лу, смяташ ли, че знае пътя? — загрижено прошепна Рейчъл.
Сякаш дочул думите й, Джъд се извърна и бодро извика:
— Почти стигнахме… Тежи ли ти много, Луис?
„Господи — помисли си лекарят, — старецът минава осемдесетте, но дори не се е изпотил.“ Ето защо малко агресивно отвърна:
— Съвсем не.
Тласкан от гордостта си, навярно щеше да отговори по същия начин дори да усещаше, че е в прединфарктно състояние. Усмихна се престорено небрежно, намести презрамките на раницата и продължи да върви.