— Видя ли, че съм прав, назидателно каза старецът и разроши косата й. — Дори местните хора, които познават горите, не минават през подобни прегради от сухи клони и гледат да ги заобиколят. Повалените от вятъра дървета понякога са много лоши и стига да могат, положително ще те захапят.
— Вярно ли е? — попита момиченцето.
— Да — отвърна Луис, преди старецът да отвори уста.
Джъд побърза да го подкрепи:
— Дърветата са натрупани едно върху друго както клечки от детска игра. Ако стъпиш, където не трябва, цялата камара ще се срути като лавина.
Ели въпросително изгледа баща си и промълви:
— Вярно ли е, татко?
— Сигурно, миличка.
— Пфу! — момиченцето хвърли поглед през рамо към купчината сухи дънери и извика:
— Лоши дървета! Скъсахте ми панталоните!
Тримата възрастни избухнаха в смях. Само камарата стари дънери остана безмълвна; стърчеше под яркото слънце, което десетилетия наред бе избелвало сухите клони. Луис си каза, че му напомня на скелет на праисторическо чудовище, убито от добър и благороден рицар. Все едно, че гледаше костите на дракон, струпани на гигантска пирамида.
Още тогава му се стори странно, че огромната камара така изкусно прегражда гробището на домашните любимци от неизбродните гори, които Джъд наричаше „индиански“. Струваше му се прекалено небрежно наредена, за да е дело на природата. Навярно…
В този момент Гейдж сграбчи ухото му и го усука, като радостно се кикотеше. Луис забрави за струпаните дървета. Време бе да се прибират у дома.
9
На следващия ден Ели влезе в кабинета на баща си — изглеждаше угрижена. Луис беше зает със сглобяването на макет на „Ролс Ройс Силвър Гоуст“, модел 1917, който се състоеше от шестстотин и осемдесет елемента и повече от петдесет подвижни части. Колата бе почти готова и младият лекар си представяше облечения в ливрея шофьор, потомък на английските кочияши от края на деветнадесети век, който се перчи зад кормилото.
От десетгодишна възраст се занимаваше с моделиране. Бе започнал с макет на „Спад“ от Първата световна война, подарък от чичо Карл; беше сглобил почти всички самолети тип „Ревел“, а когато порасна, започна да изработва по-големи и по-сложни модели. По едно време се бе пристрастил към корабчета в бутилки, сетне към различни военни машини. Премина дори фаза, когато изработваше огнестрелни оръжия — марка „Колт“, „Уинчестър“ и „Люгер“ — които изглеждаха толкова истински, че човек очакваше да започнат да стрелят при натискане на спусъка. През последните няколко години голямата му страст бяха големите трансатлантически кораби. Макети на „Лузитания“ и на „Титаник“ украсяваха кабинета му в университета, а модел на „Андреа Дория“ „пореше вълните“ върху полицата над камината в хола. Сега се бе запалил по класическите коли; съдейки по трайността на предишните си увлечения, щеше да ги изработва в продължение на четири-пет години, докато изпитваше желание да сътвори нещо по различно. Рейчъл гледаше снизходително на единственото му хоби; дори след години брачен живот навярно се надяваше, че съпругът й най-сетне ще порасне и ще се откаже от глупавите си занимания. Навярно пренебрежителното й отношение отчасти бе повлияно от мнението на баща й, който от деня на сватбата твърдеше, че зет му е кръгла нула.
„Навярно Рейчъл е права — каза си Луис. — Навярно някой прекрасен ден ще захвърля всички макети на тавана и ще се заловя с делтапланеризъм“.
Сериозното изражение на дъщеря му го изтръгна от размислите му.
Отдалеч, понесен от кристално чистия въздух, долетя звънът на църковните камбани, които призоваваха вярващите на неделната служба.
— Здрасти, тате — каза малката.
— Здравей, тиквичке. Какво се е случило?
— О, нищо особено — отвърна тя, но изражението на лицето й подсказваше точно обратното. Явно бе разтревожена от нещо, но предпочиташе да не говори за него. Току-що измитата й коса падаше върху раменете й; на светлината на лампата изглеждаше по-скоро руса, отколкото кестенява, каквато неизбежно щеше да стане. Беше облечена с рокля и на Луис му се стори забавно, че в неделните дни дъщеря му винаги се обличаше официално, въпреки че не ходеха на църква.
— Какво правиш сега?
Луис внимателно намаза с лепило миниатюрния калник и заразказва за колата, върху която работеше.
— Виж — промълви той и внимателно й подаде капачка за главината на колело. — Виждаш ли преплетените букви „R“? интересен детайл, нали? Ако отлетим за Чикаго за Деня на благодарността, загледай моторите на самолета „L-1011“ и ще забележиш същата емблема.