— Голяма работа — промълви дъщеря му и му подаде обратно капачката.
— Не говори толкова пренебрежително, скъпа — шеговито я упрекна Луис. — Всички богаташи, притежатели на Ролс Ройс, имат право да се перчат. Когато спечеля втория си милион, ще си купя Ролс Ройс Кониш и когато на Гейдж му прилошее, ще повръща върху истинска кожа.
Докато бърбореше, лекарят се питаше: „Хайде, Ели, кажи какво те измъчва“. От опит знаеше, че не бива да я пита направо. За разлика от повечето деца, дъщеря му умееше да прикрива чувствата си — качество, от което Луис се възхищаваше.
— Богати ли сме, татко? — внезапно попита тя.
— Не, но положително няма да умрем от глад.
— Майкъл Бърнс от нашия клас каза, че всички лекари са богати.
— Кажи на твоя Майкъл Бърнс, че много лекари наистина забогатяват, но за тази цел са им необходими двайсетина години. Освен това, парите не идват при обикновените доктори от университетски амбулатории, а при специалистите — гинеколози, педиатри, невролози. Те забогатяват по-бързо от редови лекар като мен.
— Тогава защо не станеш специалист, татко?
Луис отново си припомни своите макети и как един ден изведнъж му бяха омръзнали военните самолети, а след това танковете и оръдията. Как бе започнало да му се струва (някак си внезапно), че изработването на корабчета в бутилки е работа за тъпаци. Сетне си представи как ще се чувства, ако бъде принуден да прекара целия си живот в преглеждане на краката на различни деца, за да открие деформация на пръстите или да нахлузва тънки гумени ръкавици и с опитни пръсти да опипва вагиналния канал на различни жени, докато търси бучици или ранички.
— Защото не ми харесва — отвърна той.
Чърч влезе в кабинета, за миг спря и се озърна, яркозелените му очи сякаш преценяваха положението. Сетне безшумно скочи на перваза на прозореца и се престори на заспал.
Луис изненадано забеляза, че Ели го погледна и се намръщи — обикновено дъщеря му обсипваше котарака с безкрайни нежности, от които му се повдигаше. Малката се заразхожда из кабинета, като се преструваше, че разглежда моделите, сетне престорено небрежно произнесе:
— Леле, колко гробове имаше в „Гробището за домашни любимци“, нали, татко?
„А, ето какво било“ — помисли си Луис, но нарочно не вдигна глава; престори се, че внимателно изучава указанията за макета, сетне се зае с поставянето на фаровете на Ролса.
— Вярно е — каза той. — Навярно са повече от стотина.
— Татко, защо домашните животни живеят по-малко от хората?
— Някои животни живеят колкото нас — отвърна Луис, — а други — дори по-дълго — например слоновете. Знаеш ли, съществуват морски констенурки, на които хората дори не могат да определят възрастта… или пък не могат да повярват, че са толкова стари…
Ели нетърпеливо побърза да го обори:
— Говоря за домашни животни, татко. Слоновете и костенурките не спадат към тях. Домашните любимци изобщо не живеят дълго. Майкъл Бърн каза, че всяка година от живота на кучето отговаря на девет от живота на хората.
— На седем — автоматично я поправи Луис. — Разбирам накъде биеш, скъпа и признавам, че в думите ти има известна истина. Вярно е, дванайсетгодишното куче се смята за извънредно старо. Причината е в обмяната на веществата, наречена метаболизъм, която регулира продължителността на живота. Метаболизмът оказва и друго влияние — някои хора могат да се тъпчат до насита и да останат слаби — например майка ти. Други — имам предвид себе си — трябва да пазят диета, за да не напълнеят. Просто обмяната на веществата ни е различна — това е всичко. Но всъщност главната роля на метаболизма се изразява във функциите му на „вътрешен часовник“. Кучетата притежават по-бърза обмяна на веществата в сравнение с хората, чиято средна продължителност на живота е до седемдесет и две години. Повярвай ми, че това е съвсем преклонна възраст.
По лицето на Ели личеше, че е много разтревожена, затова Луис се постара думите му да прозвучат искрено, въпреки че самият той не беше напълно убеден в правотата им. Беше едва на трийсет и пет, а му се струваше, че животът му е минал някак бързо и неусетно като внезапен повей на вятъра през пролуката под вратата.
— Например, морските костенурки имат още по-бавна — об… — поде той.
— Ами котките? — прекъсна го дъщеря му и отново погледна към Чърч.
— Повечето от тях живеят колкото кучетата — излъга Луис.
Всъщност котките прекарваха живота си в жестоки битки и често умираха от насилствена смърт, далече от хорските очи. Например Чърч, който дремеше (или се преструваше, че дреме) под слънчевите лъчи; Чърч, който всяка нощ кротко спеше в леглото на дъщеря му и който бе толкова симпатичен като малък, когато се бе омотал в кълбо конци, не се бе поколебал да измъчва птица със счупено крило и Луис бе готов да се закълне, че в зелените му очи се четеше жадно любопитство и още нещо — студено тържество. Спомни си как от време на време котаракът демонстрира пред Рейчъл своите жертви: мишка, хлебарка и веднъж дори огромен плъх, уловен в алеята между блоковете. Плъхът бе толкова окървавен и омазан с нечистотии, че Рейчъл, бременна в шестия месец с Гейдж, моментално изтича в тоалетната и повърна. Да, котките живееха и умираха сред жестокост. Един хубав ден кучетата ги докопваха и ги изкормваха, вместо да ги гонят като добродушните си, глупави събратя от анимационните филми; понякога намираха смъртта си в лапите на друг котарак, в поставената в храната им отрова или от минаваща кола… Котките бяха гангстерите на животинския свят — живееха и умираха извън закона. Повечето от тях не свършваха дните си, лениво изтегнати пред камината.