Рейчъл нерешително пристъпи от крак на крак, докато се питаше как да постъпи. Най-страшното бе, че се чувстваше някак си… манипулирана… сякаш някаква сила я караше да дойде тук и…
От горния етаж се разнесе тихо, изпълнено с болка стенание и на Рейчъл и се стори, че разпознава гласа на Джъд. Навярно е паднал в банята, може би си е разтегнал сухожилие или си е счупил крака — костите на старците са толкова крехки, а ти малката, защо пристъпваш от крак на крак като че ли ти се пикае — не забеляза ли, че по мустаците на Чърч имаше кръв, истинска кръв. Джъд е ранен, а ти дремеш тук! За бога какво ти става?
— Джъд?
Тя отново чу стенанието и хукна нагоре по стълбата.
Никога досега не се бе качвала на първия етаж в къщата на семейство Крендъл. Коридорът имаше само един прозорец, обърнат на запад и все още тънеше в полумрак. Беше дълъг и широк и водеше към задната част на къщата, успоредно със стълбището, чието елегантно перило от черешово дърво проблясваше сред тъмнината. На стената висеше поставена в рамка снимка на Акропола…
„Там е Зелда! Все пак успя да те намери след толкова много години, сега настъпва звездният й миг; достатъчно е да отвориш вратата и ще я видиш: тялото й е обезформено от гърбицата и от нея се разнася миризмата на урина и на смърт; да, наистина е Зелда и настъпи нейният час — най-сетне успя да те пипне.“
Стенанието отново се разнесе зад вратата вдясно.
Рейчъл тръгна натам. Токчетата й тракаха върху дъските. Струваше й се, че всичко наоколо започва да се деформира, сякаш бе попаднала в друго измерение, но не на времето или на пространството. Почувства, че започва да се смалява. Снимката на Акропола плуваше все по-високо над главата й, а дръжката на вратата скоро щеше да се озове на нивото на очите й. Тя протегна ръка към нея, но без дори да я е докоснала, вратата рязко се отвори. На прага стоеше Зелда. Беше прегърбена и обезобразена, тялото й беше толкова деформирано, че приличаше на джудже, високо шейсетина сантиметра; кой знае защо, беше облечена в костюма, с който бяха погребали Гейдж. Но наистина беше Зелда. В очите й гореше дива радост, лицето й бе обагрено в тъмновиолетово и тя неистово крещеше:
— Най-сетне те спипах, Рейчъл. Сега ще ти извия гръбнака като моя и ти ще прекараш остатъка от живота си в леглото, НИКОГА ВЕЧЕ НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ НЕГО! Никога! Никога! Никога…
Чърч стоеше на рамото на Зелда, чието лице непрекъснато трептеше и се променяше. Рейчъл с нарастващ ужас установи, че това изобщо не е сестра й и стомахът й се преобърна. Как бе допуснала подобна глупава грешка? Пред нея стоеше Гейдж. Лицето му не беше посиняло, а изцапано с кръв. Главата му беше издута, сякаш е била счупена и отново сглобена от несръчни и небрежни пръсти.
Рейчъл извика името на сина си и протегна ръце. Детето се спусна към нея и се хвърли в обятията й, като през цялото време държеше едната си ръка зад гърба, сякаш криеше букетче полски цветя, набрани от съседната ливада.
— Приготвил съм ти изненада, мамо! — крещеше то. — Приготвил съм ти изненада! Приготвил съм ти изненада!
60
Луис Крийд се събуди от слънцето, което блестеше в очите му. Надигна се от леглото и се намръщи от силната болка в гърба. Всъщност болката не бе силна, а непоносима. Той се отпусна обратно в леглото и огледа тялото си. Господи, беше спал облечен!
Остана още известно време в леглото, опитвайки се да раздвижи скованите си мускули, сетне се изправи.
— По дяволите! прошепна той. В продължение на няколко секунди стаята леко се въртеше пред очите му. Болката в гръбнака му пулсираше като развален зъб, при всяко завъртане на главата си имаше чувството, че жилите във врата му са заменени от ръждясали ленти на трион. Коляното му изглеждаше най-зле. Мехлемът нямаше никакъв ефект. По дяволите, защо не си бе инжектирал кортизон? Крачолът на панталона му се опъваше върху подутината като че отдолу бе пъхнал балон.
— Каква я свършихме! — промърмори той. — Ах, момченце, и този път оплеска работата!
Предпазливо сви болното си коляно и се отпусна на ръба на леглото, стиснатите му устни бяха побелели от напрежение. Опита се да си размърда крака и да разбере откъде идва болката, за да прецени сериозността на контузията; страхуваше се, да не би да…
„Гейдж! Да не би да се е върнал?“
Забравил болката, той скочи на крака. Прекоси стаята, залитайки като мотоциклета-ветеран на Мат Дилън, мина по коридора и влезе в спалнята на Гейдж. Неспокойно се огледа, готов да извика името на сина си, но не видя никого. Надникна в спалнята на Ели, която също беше празна и влезе в стаята за гости в дъното на коридора, чиито прозорци гледаха към шосето. И тук нямаше никой, но…