Луис си помисли, че не бива да обяснява всичко това на петгодишната си дъщеря, която за пръв път се сблъскваше със смъртта. Вместо това каза:
— Изчисли сама: сега Чърч е едва на три години, а ти си на пет. Навярно ще бъде жив, когато станеш петнайсетгодишна и постъпиш в колежа. Представи си колко време има дотогава.
— Няма — с треперещ глас отвърна Ели. — Струва ми се съвсем скоро.
Луис вдигна глава от макета, над който се преструваше, че работи и й направи знак да се приближи. Дъщеря му седна на скута му и той отново бе поразен от красотата й, в този момент подчертана от вълнението й. Кожата й притежаваше матов оттенък, като на левантинка. Ненапразно Тони Бентън, негов колега от Чикаго, я бе нарекъл „индианската принцеса“.
— Скъпа — промълви той. — Знаеш, че ако зависи от мен, Чърч ще доживее до сто години. Но не аз измислям правилата.
— Тогава кой? — запита Ели и сама си отговори с изпълнен с ирония глас: — Бог, предполагам.
Луис едва се въздържа да не се изсмее; но въпросът бе прекалено сериозен.
— Бог или някой друг — промълви той. — Зная единствено, че един ден часовникът спира. И никой не е застрахован, малката ми.
— Не искам Чърч да стане като онези мъртви животни — внезапно избухна Ели, личицето й се обля в сълзи. — Не искам Чърч да умира. Нали е мой котарак, а не на Господ. Нека Бог си намери друга котка! Нека Бог вземе всички гадни стари котки и да ги убие! Но Чърч си е мой.
По коридора се разнесоха стъпки — Рейчъл бе излязла от кухнята и стреснато надничаше в кабинета. Ели плачеше, положила глава върху гърдите на баща си. Сълзите й бяха сълзи на облекчение; беше споделила страха си; той вече имаше образ, който, макар и страшен, вече не всяваше ужас в нея. Въпреки че не можеше да го промени, поне имаше възможност да си поплаче.
— Ели — прошепна той и още по-нежно я притисна в прегръдките си. — Ели, Чърч не е мъртъв; погледни как спи върху перваза на прозореца.
— Но може да умре — изплака тя. — Може да умре по всяко време.
Луис продължи да я люлее в прегръдките си; може би грешеше, но му се струваше, че Ели плаче заради неумолимостта на смъртта; за това, че тя не се поддава на убеждаване и не се трогва от сълзите на момиченцата; навярно плачеше заради жестоката й непредсказуемост и още заради прекрасната, но ужасяваща способност на хората да превръщат символите в практични умозаключения, понякога ведри и благородни, друг път — ужасяващи. Ако всички тези животни са умрели и са били погребани, то и Чърч може да умре по всяко време и да го погребат; а щом е възможно да се случи с Чърч, тогава същата съдба очаква майка й, баща й, братчето й. Дори самата нея! Смъртта бе абстрактна идея, но гробището за домашни любимци беше реалност. Надписите върху грубо изработените надгробни плочи разкриваха истини, разбираеми дори за дете.
Луис си помисли, че в случая е много по-лесно да излъже, както бе направил преди малко по повод продължителността на живота на котките. Но подобна лъжа положително ще бъде запомнена и по-късно ще му донесе двойка в бележника, чрез който всички деца оценяват родителите си; подобна лъжа заплашваше да бъде изцяло в пасив на Луис. Самият той бе изпитал същото разочарование в детството си — майка му го бе излъгала че когато поискат, жените намират бебетата в росната трева. Лъжата бе безобидна, но Луис никога не можа да си прости, че е повярвал, нито на майка си — че го е излъгала.
— Миличка, всички умират — каза той. — Смъртта е част от съществуването.
— Несправедливо е! — продължи да плаче момиченцето. — Наистина е несправедливо!
Този път Луис не можа да измисли подходящ отговор. Дъщеря му продължи да плаче. Той се надяваше, че скоро сълзите й ще пресъхнат. Днес Ели бе направила първата стъпка към възприемане на неизбежната истина, с която трябваше да се примири и която нямаше да я напусне до края на живота й.