„Имаш право Ъруин. Вярно е, че си само един дърт пръдльо, но предполагам, че трагедията, разиграла се между двете ти дъщери през пролетта на хиляда деветстотин шейсет и трета безсъмнено ти е помогнала да разбереш какво означава думата «чувствителност». Ели се нуждае от мене, по не мога да се върна при нея, защото се страхувам — ужасно се страхувам, — че ръцете ми са изцапани с кръвта на майка й.“
Луис се втренчи в ръцете си и видя мръсните си нокти.
Бяха набити с пръст, същата, в която бяха стъпвали малките крака, оставили следи по пода на кухнята.
— Прав си — отвърна той. — Напълно те разбирам. Ще пристигнем колкото е възможно по-бързо. Може би още довечера. Благодаря ти, Ъруин.
— Направихме всичко възможно — каза Голдман. — Може би двамата с Дори сме прекалено стари. Може би винаги сме били такива.
— Ели не каза ли нещо друго?
Отговорът на стареца отекна в сърцето на Луис като погребална камбана.
— Каза много неща, но все пак успах да различа една фраза: „Пасков казва, че е прекалено късно“.
След като затвори телефона, Луис тръгна обратно към печката; чувстваше се замаян, не знаеше дали да изпържи яйцата или да ги прибере в хладилника. Докато прекосяваше кухнята му прилоша, пред очите му заплуваха черни кръгове и той политна към пода. Стори му се, че пада цяла вечност — имаше чувството, че тялото му се носи из облаците, като самолет, който изпълнява въздушни трикове: лупинги, Имелман, двойно превъртане… Коляното му се удари в пода, болката като светкавица проряза съзнанието му и с измъчен вик той дойде на себе си. За миг остана парализиран, приклекнал на няколко сантиметра от земята, очите му се насълзиха.
Най-сетне успя да се изправи. Леко се олюляваше, но главата му отново се бе прояснила — а това бе най-важното, нали?
Отново и за последен път го обзе желанието да избяга — сега бе по-силен от всякога — той дори опипа ключовете от колата в джоба на дънките си. Ще се качи на комбито и ще потегли за Чикаго, ще вземе Ели и ще изчезне заедно с нея. Безсъмнено, дотогава Годманови ще са разбрали, че се е случило нещо сериозно и непоправимо, но той все някак ще успее да се добере до дъщеря си… ще я отвлече, ако се наложи.
Сетне пусна ключовете и си измъкна ръката от джоба — желанието му да избяга се бе изпарило. Причината не беше в чувството за безнадеждност, вина или отчаяние нито в страхотната умора, която изпитваше. Просто погледът му отново попадна върху калните стъпки по пода на кухнята. Представи си как стъпките прокарват пътека през цялата страна — от Лъдлоу до Чикаго, сетне до Флорида. Ако се наложеше, тези стъпки ще стигнат до края на света. Време бе да пожъне онова, което бе посял: защото създаденото от теб вечно ти принадлежи.
Ще дойде ден, когато, отваряйки вратата, ще се сблъска с Гейдж или по-точно — с някаква ужасяваща пародия на сина си, който зловещо се хили, а ясните му сини очи са пожълтели и гледат лукаво, но тъпо. Или пък Ели ще влезе в банята, за да вземе душ и ще открие във ваната Гейдж, чието тяло е покрито с белези и подутини от фаталната злополука. Той е чист, но от тялото му лъха на гроб.
Да, Луис нито за миг не се съмняваше, че рано или късно този ден ще настъпи.
— Как можах да направя такава глупост? — промълви той и гласът му отекна в празната стая. Отново си говореше на глас но хич не му пукаше.
— Как можах? — повтори той.
„Направи го от мъка, Луис, не от глупост. Има разлика… малка, но основна. И от нея гробището черпи своята мощ. Сигурно е прав Джъд, когато каза, че то е във възходяща фаза. Сега ти също си част от неговата мощ. Но тя не се подхранва само от мъката, а от разума ти — всъщност тя е разяла разума ти. Грешката ти е, че отказа да приемеш неизбежното, но все пак това е присъща на хората слабост. Затова освен сина си, загуби жена си и, по всяка вероятност — най-добрия си приятел. Точно така, Ето какво се случва, когато не прогониш незабавно създанието, което посред нощ чука на вратата ти: настъпва пълен мрак.“
„Мога да се самоубия — помисли си Луис. — Навярно ще объркам плановете му. Имам всичко необходимо в чантата си. То — не зная как да го нарека: индианското гробище, Уендиго или кой знае какво — е организирало всичко от начало до край. То накара Чърч да излезе на шосето, навярно е тласнало и Гейдж под колелата на камиона; то накара Рейчъл да се върне, в удобен за него момент. Сигурен съм, че ще убие и мен… и нямам нищо против.“
„Но нали трябва да оправиш кашата, която забърка?“
Точно така. Не бива да забравя, че Гейдж е наоколо. Може би съвсем наблизо.
Луис тръгна след стъпките, които минаваха през трапезарията и хола към подножието на стълбата. Тук те бяха неясни, защото преди час бе стъпил върху тях, без да ги забележи. Луис ги проследи с поглед и забеляза, че водят към спалнята му. „Бил е тук“ — изненадано промълви той и изведнъж забеляза, че лекарската му чанта е отворена.