Рейчъл изведнъж престана да плаче, изправи се на седалката и запита;
— Да не би това да е…
— Да — отвърна Луис. Беше притеснен или по точно — изплашен. Всъщност дори изпитваше ужас. Беше ипотекирал дванадесет години от живота им заради къщата; последните вноски за нея щяха да бъдат изплатени едва когато Ейлин навърши седемнадесет години; перспективата му се струваше невероятно далечна.
Той с мъка преглътна и изрече:
— Какво ще кажеш?
— Прекрасна е! — извика Рейчъл и Луис изведнъж усети, че от сърцето му падна камък. Усети, че жена му не се шегува; когато колата се отправи по асфалтираната алея, която заобикаляше пристройката и водеше към задния вход на къщата, Рейчъл жадно се втренчи в празните прозорци, сякаш вече си представяше материята на завесите, мушамата за застилане на кухненските шкафове и Бог знае още какво.
— Тате — обади се Елийн от задната седалка. Тя също бе престанала да плаче, дори Гейдж се бе успокоил. Луис се наслаждаваше на настъпилата тишина.
— Какво, скъпа — попита той и забеляза в огледалцето за обратно виждане, че кафявите й очи под перчема тъмно-руса коса също са вперени в къщата, в поляната пред нея, в покрива на съседния дом малко по-вляво и голямата ливада, която се простираше чак до гората.
— Това ли е нашата къща?
— Да, скъпа.
— Ура-аа! — извика тя и за малко не спука тъпанчето му. А Луис, който понякога се вбесяваше от нея, внезапно реши, че хич не му пука, ако никога не види Дисниуърлд в Орландо.
Той паркира пред постройката и завъртя ключа. Моторът изхълца за последен път и замлъкна. Тишината на късния следобед, нарушавана единствено от сладкогласното чуруликане на някаква птичка, им се стори още по-необичайна след шумотевицата на „Стейт Стрийт“ и на „Лууп“ в Чикаго.
— Ето, че сме у дома — каза Рейчъл, без да откъсва поглед от къщата.
— У дома — самодоволно произнесе разположилия се на скута й Гейдж.
Луис и Рейчъл се спогледаха смаяни, очите на Ейлин, отразени в задното огледалце, широко се отвориха.
— Каза ли…
— Той ли…
— Какво беше…
Тримата проговориха едновременно, сетне се разсмяха. Гейдж не им обърна внимание, а продължи преспокойно да смуче палеца си. От близо месец вече казваше „мама“ и напоследък се опитваше да изговори нещо подобно на „тате“ или поне така се струваше на Луис.
Но този път, случайно или папагалски, малкият бе изрекъл една истинска фраза „у дома“.
2
До края на живота си Луис щеше да запомни този момент и вълшебното му очарование. Може би защото наистина бе вълшебен, но най-вече заради неприятностите, които преобладаваха до края на вечерта… Защото следващите три часа не бяха нито мирни, нито вълшебни.
Луис старателно бе скътал ключовете от къщата (на света едва ли имаше по-педантичен човек от Луис Крийд) в плик, върху който бе написал „Къщата в Лъдлоу — ключовете получени на двадесет и девети юни“. Беше абсолютно сигурен, че е сложил плика в жабката на колата, но сега от него нямаше и следа.
Докато ровеше из жабката, Луис все повече се нервираше, накрая наистина се притесни. Междувременно Рейчъл вдигна бебето на ръце и последва Ейлин към дървото, което се извисяваше в центъра на поляната. Луис точно претърсваше за трети път пространството под седалките, когато дъщеря му изпищя, сетне заплака.
— Луис! — извика Рейчъл. — Ели се поряза.
Малката бе паднала от старата автомобилна гума, закачена вместо люлка на клона, и бе наранила коляното си върху остър камък. Раната не беше дълбока, но Ели пищеше, сякаш са й отрязали крака — раздразнено си помисли Луис. Хвърли поглед към къщата от другата страна на пътя и забеляза, че лампата в хола свети.
— Престани, Ейлин — смъмри я той. — Съседите ще си помислят, че те колят.
— Боли-и-и ме!
Луис се опита да се овладее и мълчаливо се отправи към колата. Ключовете ги нямаше, но аптечката все още бе в жабката. Той я взе и тръгна обратно към поляната, когато Ейлин я забеляза, закрещя още по-силно:
— Не! Не искам да ме мажеш с онова, дето щипе! Не искам, татко!
— Ейлин, това е само дезинфектор и отлично знаеш, че не щипе…
— Хайде, бъди разумна — намеси се Рейчъл. — Знаеш, че няма…
— Не… Боли!
— Престани да крещиш или дупето наистина ще те заболи! — закани се Луис.
— Уморена е, Лу — прошепна жена му.
— Аз също, колкото и да ти е странно — отвърна Луис. — Дръж й крака.
Рейчъл остави бебето на земята и хвана крака на дъщеря си, който Луис намаза с дезинфектора, без да обръща внимание на писъците й, които ставаха все по-истерични.