— Пусни ме! — изсъска Рейчъл. Но в погледа й се четяха мъка и ужас, много по-силни от гнева й. Очите й сякаш казваха: „Не желая да разговарям по този въпрос, Лу и с нищо не можеш да ме принудиш“. Сетне нервно продължи:
— Пусни ме. Трябва да отида при Гейдж, преди да падне от креват…
— Съгласна ли си? — повтори Луис, сякаш не я чуваше.
— Защото смятам, че е твое задължение. Обясни й, че не е прието да се говори за смъртта, че възпитаните хора избягват да обсъждат подобни въпроси, просто ги погребват… о, извинявай, не бива да споменаваш думата „погребват“, за да не травматизираш Ели.
— Мразя те! — изхълца Рейчъл и грубо блъсна ръката му.
Луис вече съжаляваше за думите си, но бе прекалено късно.
— Рейчъл — понечи да каже той, но жена му мина покрай него и се разплака още по-силно.
— Остави ме намира! — извика тя. — Направи, каквото можа.
Сетне спря на прага на кухнята и обърна към него обляното си в сълзи лице.
— Моля те само за едно — никога повече да не обсъждаме този въпрос пред Ели. Няма нищо естествено в смъртта! Абсолютно нищо! И ти го знаеш най-добре, защото си лекар!
Обърна се и излезе, като остави Луис сам в кухнята, която сякаш все още кънтеше от свадата им.
След малко той стана, отиде в килера и взе метлата. Докато метеше пода, размишляваше върху последните думи на Рейчъл; колко диаметрално противоположни са били възгледите им по този въпрос и колко дълго не са си давали сметка за това. Защото като лекар той смяташе смъртта (с изключение може би на раждането) за най-естественото нещо на света. В живота нищо не е абсолютно сигурно: нито данъците, нито човешките свади, нито обществените конфликти, нито величието или падението. Стрелките на часовника неумолимо се въртят и накрая остават само надгробните паметници, които, с течение на времето рухват и надписите им изчезват. Дори морските костенурки и гигантските секвои умират някой ден.
— Зелда — прошепна той. — Господи, навярно Рейчъл е преживяла ужасни мигове.
Въпросът бе дали да се примири с положението, или да се опита да промени нещо.
Наклони лопатата над кофата за смет и изсипа брашното, което напудри изхвърлените картонени и консервни кутии.
10
— Надявам се, че Ели не е взела гробището много присърце — каза Джъд Крендъл същата вечер. Луис отново установи, че старецът притежава странната (и не много приятна) способност да чете чужди мисли.
Той, Джъд и Норма седяха на верандата на семейство Крендъл, наслаждаваха се на нощната хладина и пиеха студен чай, вместо обичайната бира. Шосе 15 бе задръстено от колите на хората, които се прибираха по домовете си след прекарания в провинцията уикенд. На Луис му хрумна, че навярно гледат да се възползват от последните топли дни преди настъпването на есента. Помисли си още, че от утре встъпва в длъжността си на шеф на университетската амбулатория. Студентите бяха започнали да пристигат още от предишния ден; апартаментите в Ороно и общежитията в кампуса постепенно се изпълваха. Младежите подреждаха багажа си, подновяваха стари познанства, но вероятно пъшкаха при мисълта, че в продължение на цяла година ще стават призори и ще се хранят в мензата. Рейчъл продължаваше да се държи с него хладно — или по-точно — ледено. Луис знаеше, че когато тази вечер се прибере вкъщи, ще я намери заспала, най-вероятно прегърнала Гейдж и свила се на ръба на леглото, въпреки че имаше опасност бебето да падне. Неговата половина от широката спалня бе увеличила двойно размерите си и му напомняше голяма, безплодна пустиня.
— Казах, че навярно Ели…
— Извинявай — промълви Луис. — Бях се замислил. Вярно е, че дъщеря ми беше малко разстроена. Но как се досети?
— Вече ти споменах, че съм виждал много деца — едни идват, други си отиват. — Джъд нежно взе ръката на жена си и й се усмихна:
— Нали, скъпа?
— О, да, цели дружини — потвърди Норма. — Ние много обичаме децата.
— Понякога гробището за домашни любимци е първото им сблъскване със смъртта — продължи Джъд. — Разбира се, децата са виждали как хората умират по телевизията, но знаят, че всичко е наужким, както в старите уестърни, които едно време даваха по кината в неделните следобеди. По филмите героите просто се хващат за гърдите или за корема и падат на земята. Само си помисли — за повечето от тях полянката на върха на хълма е много по-реална от всякакъв филм.
Луис кимна и си помисли: „По-добре да го обясниш на жена ми.“
— Някои деца изобщо не се трогват от гробището, поне външно — продължи Джъд, — въпреки че според мен повечето от тях като че… като че отнасят впечатлението вкъщи, както различните предмети, които колекционират. Общо взето, малчуганите реагират нормално, но понякога се срещат изключения. Помниш ли сина на Саймъндс, Норма?