Луис тихо се съблече по гащета и нагласи будилника на шест часа. Сетне взе душ, изми главата си, избръсна се и преди да измие зъбите си, изгълта таблетка Ролаид. Навярно студеният чай на Норма му бе причинил киселини или стомахът му се бунтуваше при вида на Рейчъл, свита в крайчеца на леглото. Иронично си помисли: „Историята учи, че територията е в основата на всичко“.
Привършил с тоалета си преди лягане, Луис педантично постави всичко на мястото му, отпусна се в леглото, но не можа да заспи. Явно не го измъчваха киселините, а нещо друго. Докато се вслушваше в равномерното дишане на Рейчъл и на Гейдж, последните два дни преминаха пред очите му като на филмова лента. „ГЕНЕРАЛ ПАТОН. ХАНА — НАЙ-ДОБРОТО КУЧЕ НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА. МАРТА, НАШАТА ЛЮБИМА ЗАЙКА.“… Припомни си гневните думи на Ели: „Не искам Чърч да умира. Нали е мой котарак, а не на Господ. Нека Бог си намери друга котка!“ и също тъй гневното възклицание на Рейчъл: „Точно ти като лекар трябва да знаеш…“. А след нея Норма Крендъл: „Струва ми се, че хората искат да забравят за съществуването й“. И думите на Джъд, чийто глас звучеше прекалено уверено, сякаш бе глас от друга епоха: „Понякога се самопоканва на вечеря или те захапва за задника“.
Гласът на стареца се преплиташе с гласа на майката на Луис Крийд, която бе излъгала четиригодишния си син за начина, по който се раждат децата, но само осем години по късно не се бе поколебала да му разкрие истината за смъртта, когато братовчедка му Рути загина в нелепа автомобилна катастрофа. Рути беше смазана в колата на баща си от някакъв хлапак, решил да се поразходи с общинския булдозер, чиито ключове бил забравил на таблото; и който едва в последния момент разбрал, че не знае как да спре огромната машина. Хлапакът се бе отървал само с повърхностни наранявания и лека контузия; колата на чичо Карл бе неузнаваема. „Невъзможно е да е мъртва!“ — възкликна Луис, когато без заобикалки майка му му съобщи за случилото се. Беше чул думите й, но сякаш не можеше да схване смисъла им. „Какво разбираш под «мъртва»? за какво говориш?“. Сетне изведнъж му хрумна абсурдната мисъл: „Кой ще я погребе?“ Чичо Карл, бащата на Рути, притежаваше погребално бюро, но Луис не можеше да си представи, че той ще се заеме с погребението на собствената си дъщеря. В състоянието си на объркване и на растящ страх, този въпрос му се бе сторил най-важен. Беше истинска главоблъсканица, подобна гатанка, в която се пита кой подстригва косата на единствения бръснар в града.
„Навярно ще помолят Дони Донахю“ — отвърна майка му. Очите й бяха зачервени, изглеждаше страхотно изтощена. На Луис му се стори, че всеки момент ще рухне на земята от умора. — „Дони е най добрият приятел на чичо Карл. О, Луис… бедната малка Рути… само като си помисля колко е страдала… искаш ли да се помолиш с мен, Луис? Да кажем молитва за Рути. Трябва да ми помогнеш“
Луис и майка му паднаха на колене посред кухнята и започнаха да се молят; постепенно думите, които изричаха проникнаха до съзнанието на момчето: майка му се молеше за душата на Рути, което означаваше, че тялото й вече не съществува. Затвори очи и си представи ужасяващото лице на Рути, която му идва на гости по случай тринадесетия му рожден ден: разложените й очи се стичат по бузите й, в червеникавата й коса се вижда плесен… Внезапно изпита не само вледеняващ ужас, но и потресаваща, безнадеждна любов.
Разкъсван от душевна болка, каквато не бе изпитвал никога досега, Луис извика: „Невъзможно е да е мъртва! МАМО, НЕВЪЗМОЖНО Е ДА Е МЪРТВА. ОБИЧАМ Я!“
Майка му отговори с безжизнен глас, който възбуди във въображението му различни образи: вратата на гробницата, с ръждясали панти, която се затръшва завинаги; мъртви полета, обвявани от студения ноемврийски вятър, разпилени листенца от роза, започнали да почерняват и да се огъват по краищата, празни езера, пълни с тиня, гниене, разложение, пръст: