И ето че сутринта, когато Луис идваше за първи път на работа, линейката беше изчезнала.
Той паркира колата на мястото, срещу което върху стената се виждаше наскоро направен надпис: „ЗАПАЗЕНО ЗА ДОКТОР КРИЙД“ и побърза да влезе в сградата.
В първия кабинет откри Чарлтън, дребничка, петдесетгодишна жена с посивели коси. Сестрата измерваше температурата на момиче, облечено в джинси и тениска с гол гръб. Луис забеляза, че момичето явно е изгоряло от слънцето наскоро, кожата му се белеше обилно.
— Добро утро, Джоан. Къде е линейката? — попита той.
— О, случи се истинска трагедия — отвърна Чарлтън, извади термометъра от устата на студентката и се втренчи в него. — Стив Мастерсън дошъл на работа в седем и забелязал огромна локва под двигателя и под предните колела. Спукване на радиатора. Наложи се да я изтеглят на буксир.
— Прекрасно, няма що — каза Луис, но същевременно изпит облекчение, че линейката не е заминала по спешност, както си бе помислил отначало. — Кога ще бъде готова?
Джоан Чарлтън се засмя и възкликна:
— Доколкото познавам механиците от гаража, ще я получим обратно около средата на декември, украсена с коледна панделка.
Сетне се обърна към студентката:
— Имате 37,05. Изпийте два аспирина и избягвайте баровете и тъмните алеи.
Момичето стана, изгледа преценяващо Луис и излезе.
— Първата ни „клиентка“ за семестъра — кисело произнесе Чарлтън и с резки движения на ръката започна да сваля живака на термометъра.
— Май не ти е много симпатична?
— Познавам този тип — обясни сестрата. — О, ще се сблъскате и с други разновидности: атлети, които продължават да играят, въпреки че са получили фрактури, разтягане на сухожилието и какво ли още не; правят го, защото не желаят да останат на резервната скамейка, искат да покажат, че са истински мъже и няма да изложат отбора си, като същевременно рискуват да провалят бъдещата си кариера на професионалисти. Освен това, имаме и пациенти като малката мис „Температура трийсет и седем и пет“…
Чарлтън кимна към прозореца и Луис видя момичето със слънчевото изгаряне, което вървеше към университетските общежития. Докато се намираше в лекарския кабинет, студентката се държеше като човек, на когото хич не му е добре, но се опитва да не се издаде. Но щом излезе от амбулаторията, закрачи бързо, с грациозно полюшване на бедрата, целящо да привлече вниманието на момчетата, които се обръщаха след нея, а тя смело отвръщаше на погледите им.
— Типична хипохондричка — отбеляза сестрата и постави термометъра в стерилизатора. — През учебната година ще ни посети около двайсет и четири пъти. Визитите й ще зачестят преди всяка серия от изпити. Една седмица преди финалните изпити ще бъде убедена, че е болна от пневмония или от мононуклеозна инфекция, когато изследванията докажат противното, ще започне да твърди, че има бронхит. Така ще се отърве от четири-пет теста, провеждани от преподавателите, които са „сухари“ — (както ги наричат студентите) — и ще се яви на по-леки устни изпити. Младежите често се разболяват тежко, ако трябва да се явят на тест, вместо на обикновен писмен изпит.
— Господи, колко сте цинична днес, Чарлтън — престорено шеговито възкликна лекарят, за да прикрие смущението си.
Сестрата му намигна и Луис неволно се усмихна.
— Не го взимам присърце, докторе. Съветвам ви и вие да правите същото.
— Къде е Стив?
— В кабинета ви. Отговаря на писмата и си блъска главата с най-новите въпросници, изпратени от Организацията за здравно осигуряване.
Луис се отправи към кабинета си. С изключение на цинизма на мис Чарлтън, общо взето бе започнал да свиква с работата си.
Припомняйки си онова, което последва (в редките моменти, когато се осмеляваше да мисли върху случилото се), Луис установи, че истинският кошмар започна, когато, около десет сутринта, в лечебницата донесоха умиращото момче, на име Виктор Пасков.
До този момент денят протичаше напълно нормално. В девет часа, половин час след пристигането на Луис, се появиха две доброволки-санитарки, които щяха да застъпят в смяната до петнайсет часа. Луис им предложи понички и кафе и в продължение на петнайсет минути им обясни задълженията, като се постара да подчертае какво не бива да правят. Сетне с тях се зае мис Чарлтън. Докато ги извеждаше от кабинета му, Луис я чу да им казва:
— Надявам се, че не сте алергични към лайна и към повръщане. Защото тук ще се нагледате и на двете…
— Боже мой! — прошепна лекарят, закри очите си с ръка и същевременно се усмихна. Чарлтън бе стара грубиянка, но той не се съмняваше в компетентността й.