Сетне се зае с попълването на безкрайните въпросници, изпратени от Организацията за здравно осигуряване, които включваха пълно описание на наличните лекарствени средства и на оборудването на лечебницата.
(— Всяка година е едно и също — плачевно заяви Стив Мастерсън. — Защо не напишеш: „Лечебницата е годна да извършва трансплантации на сърце. Приблизителна оценка — осем милиона долара“. Предполагам, че ще ги шашнеш.)
Беше се задълбочил в работата си, само от време на време в съзнанието му проблясваше мисълта, че не би било зле да изпие още една чаша кафе. Внезапно Стив Мастерсън изкрещя от приемната:
— Луис! Луис, веднага ела! Господи, какъв ужас!
Лекарят реагира моментално на паниката, която звучеше в гласа на Стив. Скочи от мястото си, сякаш подсъзнателно бе предчувствал какво ще се случи. Викът на Мастерсън бе последван от пронизителен писък, режещ като счупено стъкло. Дочу се звук от плесница, сетне сестрата извика:
— Престани или веднага се разкарай оттук.
Луис се втурна в чакалнята и отначало забеляза само кръвта — цялата стая бе оплискана с нея. Едната доброволка хлипаше истерично; другата, бледа като платно, притискаше свитите си юмруци към краищата на устните си и ги разтягаше в ужасяваща гримаса. Мастерсън бе коленичил на пода и се опитваше да повдигне главата на изтегнатия на пода младеж.
Погледна към Луис, широко отворените му очи бяха мрачни и изплашени. Опита се да проговори, но от устата му не излезе нито звук.
Пред стъклената врата на Студентския медицински център започваше да се трупа голяма тълпа. Любопитните се опитваха да разберат какво става вътре, като засенчваха с ръце очите си, за да ги предпазят от отражението на стъклото. Без да знае защо, Луис изведнъж си припомни отдавна забравена случка от детството си: сутрин е, пет-шест годишно момченце се е втренчило в телевизора, заедно с майка си, преди тя да отиде на работа. Гледат старото предаване „Днес“, с участието на Дейв Гароуей. Минувачите се спират пред прозореца на хола им и със зяпнала уста наблюдават нямото жестикулиране на Дейв и на Франк Блеър, както и на добрия стар Фред Мъгс.
Луис се озърна и забеляза, че другите студенти стояха на прозорците. Не можеше да направи нищо с вратата, но…
— Спусни щорите — изкрещя той на доброволката, която преди малко бе изпищяла.
Тъй като момичето не реагира веднага, Чарлтън я плесна по задника и нареди:
— Хайде малката, размърдайте се!
Момичето се подчини; след миг прозорците бяха закрити със зелени щори. Чарлтън и Стив Мастерсън автоматично застанаха между вратата и проснатото на пода тяло, за да го прикрият, доколкото могат.
— Твърдата носилка ли, докторе? — запита сестрата.
— Да, ако сметнете за необходимо — отвърна Луис и приклекна до Мастерсън. — Нали виждате, че още не съм го прегледал.
— Ела с мен — обърна се мис Чарлтън към доброволката, която бе спуснала щорите. Момичето отново притискаше юмруци към устните си и ги разтягаше в страхотна гримаса. То погледна към сестрата и изстена:
— Ааа-х!
— Точно така, имаш право! А сега тръгвай с мен!
Мис Чарлтън енергично дръпна момичето за ръката и то несъзнателно тръгна след нея; полата на червени и бели райета се развяваше около краката му.
Луис се наведе над първия си пациент в университета в Ороно.
Пред него лежеше двайсетинагодишен младеж; на Луис му бяха нужни по-малко от три секунди, за установяване на единствената диагноза, която бе от значение: момчето щеше да умре. Половината му глава беше смазана, а вратът му — счупен. От подутото му и странно изкълчено дясно рамо стърчеше остра кост. От главата му течеше кръв, примесена с жълтеникава течност, и напояваше мокета. През пропукания череп се виждаше сивкава, пулсираща маса — мозъкът на младежа. Луис имаше чувството, че гледа през счупен прозорец.
Пукнатината беше широка близо пет сантиметра, ако раненият имаше бебе в черепа си, спокойно можеше да го измъкне оттам, подобно на Зевс, чиито деца се раждали през челото му. При тези обстоятелства беше невероятно, че още е жив. Внезапно Луис си припомни думите на Джъд Крендъл: „А понякога те захапва за задника“ и поученията на майка си: „Мъртвецът си е мъртвец“. Изпита лудешко желание да се разсмее. Мъртвецът си е мъртвец! Точно така, приятелче!
— Извикай линейката — изстреля той към Мастерсън. — Трябва да…
— Луис, забрави ли, че линейката е…
— Господи! — извика лекарят и се плесна по челото, сетне погледна към сестрата.
— Джоан, как постъпвате в подобни случаи? Предупреждавате службата за сигурност на кампуса или веднага телефонирате в болницата?