— Някой току-що излезе на верандата на отсрещната къща — продума Рейчъл, сетне се наведе и вдигна Гейдж, който бе започнал да пълзи по тревата.
— Добре се представихме, няма що — промърмори Луис.
— Лу, тя е…
— Зная, че е уморена — Луис затвори шишето и мрачно изгледа дъщеря си. — Хайде, признай, че не болеше. Стегни се, Ели!
— Не е вярно! Боли ме! Болиии…
Ръцете го сърбяха да я напляска, затова Луис с все сила впи пръсти в собствения си крак.
— Намери ли ключовете? — попита Рейчъл.
— Още не — отвърна той, затвори с щракване аптечката и се изправи. — Ще отида да ги…
Гейдж нададе писък съвсем различен от досегашното му хленчене Рейчъл побърза да го вземе на ръце, но той продължи да се гърчи в прегръдките й.
— Какво му е? — извика тя и инстинктивно го подаде на Луис, който раздразнено си помисли: „Ето предимството на лекарската съпруга — винаги, когато й се стори, че детето й умира, може да го пробута на мъжа си.“
Обезумяло бебето притискаше ръчичките си към шията си и неистово пищеше. Луис го обърна към себе си и забеляза върху шията му голяма белезникава подутина, която растеше пред очите му. Внезапно видя някакво мъхнато насекомо, уплетено в презрамките на бебешкото гащеризонче, което продължаваше безпомощно да пърха.
Ейлин, която тъкмо бе започнала да се успокоява, отново закрещя:
— Пчела! Пчела! Пчела-а-а-а!
Сетне отскочи назад, препъна се в същия камък, върху който преди малко се бе ожулила, падна на земята и отново се разрева от изненада, болка и страх.
„Струва ми се, че полудявам! — удивено си помисли Луис. — Йо-хо-хо!“
— Направи нещо, Луис! Не можеш ли да му помогнеш?
— Трябва да се извади жилото — провлачено изрече някой зад тях. — Тъй се прави — измъква се жилото и се слага малко сода за хляб върху болното място… след миг подутината изчезва.
Непознатият говореше на диалект, характерен за обитателите на щата Мейн и в умората и объркването си Луис едва успя да разбере смисъла на думите му, които му прозвучаха като чужда реч.
Обърна се и видя старец, който навярно наближаваше седемдесетте, но изглеждаше доста як и здрав. Беше облечен в работен гащеризон и синя, отворена риза, която откриваше силно набръчканата му шия. Лицето му бе обгоряло от слънцето, а от устата му стърчеше цигара без филтър, която внимателно изгаси с два пръста и пъхна в джоба си, когато Луис вдигна поглед към него. Сетне протегна ръка и закачливо се усмихна. Усмивката му мигновено се понрави на Луис, който по принцип трудно се сприятеляваше с непознати.
— Няма аз да те уча, а, нали, докторе? — каза старецът. Ето как Луис се запозна с Джъдсън Крендъл, комуто бе съдено да замести баща му.
3
Старецът заяви, че живеел в отсрещната къща и когато ги видял да пристигат, дошъл да провери дали имат нужда от помощ в „таз каша“, както се изрази той.
Джъд Крендъл се приближи към Луис, който държеше бебето на рамото си, внимателно огледа отока и протегна дебелите си, изкривени пръсти. Рейчъл понечи да запротестира — ръката на стареца изглеждаше непохватна и голяма почти колкото главата на детето, — но преди да се намеси, пръстите на стареца се стрелнаха напред със сръчността на фокусник, в чиито ръце карти и монети магически изчезват и се появяват. След миг жилото на пчелата се озова в дланта му.
— Големичко е — отбеляза той. — Може да не спечели медал, но положително заслужава утешителната награда.
Луис избухна в смях.
Крендъл отново го изгледа със закачливата си усмивка и промълви:
— А-ха, жестоко е, нали?
— Какво казва той, мамичко? — учудено попита Ейлийн и Рейчъл също се разсмя. Луис си помисли, че се държат ужасно невъзпитано, но изведнъж усети, че непознатият не се обижда. Крендъл измъкна от джоба си пакет „Честърфийлд Кингс“, пъхна цигара в ъгълчето на обградената си от дълбоки бръчки уста и доволно поклати глава, докато наблюдаваше усмихнатите им лица. (Дори бебето гукаше, забравило болката от ужилването.) Сетне сръчно драсна клечка кибрит върху нокътя на палеца си. „Старите хора знаят различни номера — помисли си Луис. — Малки хитрини, но някои от тях са изключително ефикасни.“
Той престана да се смее и подаде ръка на стареца, като продължаваше да държи подмокрилия се Гейдж.
— Приятно ми е да се запознаем, мистър…
— Джъд Крендъл — отвърна непознатият и се здрависа. — предполагам, че вие сте докторът.
— Да. Казвам се Луис Крийд, а това са жена ми Рейчъл и дъщеря ми Ейлийн. Ужиленото дете се нарича Гейдж.
— Драго ми е — каза Крендъл.
— Да не си помислите, че ви се присмиваме. Просто… сме ужасно уморени — промълви Луис, сетне отново го напуши смях, защото „уморени“ бе меко казано — всъщност му се струваше, че ще припадне от изтощение.