— Онова не е истинско гробище…
Празните, невиждащи очи на умиращия се взираха в него, ирисите им бяха обградени с кръв, разтегнатите му в усмивка устни напомняха устата на умираща риба.
Ужас обзе Луис, сграбчи топлото му сърце с ледените си ръце и започна да го стиска. Лекарят имаше чувството, че започва да се смалява; изпита непреодолимо желание да си плюе на петите и да избяга от обезобразената, окървавена глава на пода. Не беше религиозен и никога не се бе занимавал със свръхестествени явления или с окултизъм. Ето защото съвсем не бе подготвен да се сблъска с подобен… феномен.
Все пак с огромно усилие на волята преодоля страха си и дори се наведе по-близо към умиращия.
— Какво каза? — повтори той.
Господи, пак тази ужасяваща усмивка!
— Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис — прошепна умиращия. — Човек засажда каквото може… и се грижи за него.
„Луис!“ — помисли си лекарят. Когато чу името си, съзнанието му отказа да възприеме останалата част от фразата. — „Господи, нарече ме по име!“
— Кой си ти? — запита той с треперещ, безизразен глас.
— Индианец лови риба.
— Откъде знаеш името ми?
— Не се приближавай до нас. Знаем, че…
— Кои сте…
— Гха-а-а — изгъргори младежът и на Луис му се стори, че дъхът му вони на смърт, на вътрешни наранявания, на постепенно спиращо сърцебиене, на изчезващ пулс, на разложение.
— Какво каза? — извика той и изпита абсурдното желание да разтърси умиращия.
— Гха-а-а-а-а…
Младежът с червените спортни гащета започна спазматично да потръпва, сетне се вкамени, като че всичките му мускули се свиха едновременно. Очите му сякаш загубиха безсмисленото си изражение и за миг срещнаха погледа на Луис, после цялото тяло се отпусна. Луис очакваше, че той ще проговори отново, непременно трябваше да проговори. Но очите на младежа отново станаха безизразни… и започнаха да се замъгляват — беше мъртъв.
Лекарят се отдръпна и седна на пода, смътно усещаше, че дрехите му са прилепнали към тялото, беше потънал в пот. Мрак го обви с черния си плащ, докосна очите му с огромните си крила и светът лудо закръжи пред очите му. Луис осъзна какво става, извърна се от трупа, пъхна главата си между колената си и заби ноктите на палеца и показалеца на лявата си ръка във венците си, докато оттам шурна кръв.
След миг пред очите му се проясни.
13
Сетне стаята се изпълни с хора. Напомняха му актьори, появяващи се на сцената по даден знак и още повече подсилиха чувството за нереалност и дезориентация, обзело Луис. Лекарят се стресна от силата на това чувство, което бе изучавал в лекциите по психология, но никога досега не бе изпитвал. Предполагаше, че същото изпитва човек, изгълтал питие, в което е поставена огромна доза LSD.
„Прилича ми на пиеса, която се играе специално за мен — помисли си той. Актьорите напускат сцената, за да дадат възможност на умиращия пророк да ми прошепне насаме няколко загадъчни фрази, а щом той издъхне, отново заемат местата си.“
Санитарките-доброволки колебливо пристъпиха в стаята, хванали от девет страни твърдата носилка, която се използваше за пациенти с фрактури на гръбначния стълб и на шийните прешлени. Джоан Чарлтън влезе с тях и съобщи, че полицаите от кампуса ще дойдат всеки момент и че младежът бил блъснат от кола, докато тичал по пътя. Луис си припомни двамата студенти, които сутринта бяха изскочили пред колата му и стомахът му се преобърна. На вратата се появи Стив Мастерсън, последван от двама полицаи от охраната на кампуса.
— Младежите, които донесоха Пасков, са… — понечи да съобщи той, замълча за миг, сетне попита: — Луис добре ли си?
— Нищо ми няма — отвърна лекарят и се изправи. За миг отново му призля, сетне му размина. — Значи името му е Пасков? — проговори той с несигурен глас.
— Да, Виктор Пасков — отговори единият от полицаите. — Съобщи ни го момчето, което е бягало заедно с него.
Луис си погледна часовника. Бяха минали две минути. От стаята, където Мастерсън бе поканил младежите, донесли Пасков, се чуваше истеричният плач на някакво момиче. „Добре дошла отново в университета, малка госпожице — помисли си лекарят. — Пожелавам ти приятно прекарване на семестъра.“
— Мистър Пасков почина в десет часа и девет минути — съобщи той.
Единият полицай избърса устата си с опакото на ръката си. Мастерсън отново попита:
— Луис, сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш ужасно.
Но преди лекарят да успее да отговори, едната доброволка изпусна дръжките на носилката, повърна върху престилката си и изтича навън. Някъде иззвъня телефон. Момичето, което досега плачеше, закрещя, като непрекъснато повтаряше името на мъртвеца: