Хрумна му, че сънят никак не му харесва. О, Господи, определено не му харесва. Бе прекалено реален. Докосването на краката му до студените фъндъци върху рогозката, неспособността му да премине през заключената врата, въпреки че във всеки уважаващ себе си сън хората преминаваха през врати, през стени… А сега ясно усещаше нощната роса върху босите си крака, чувстваше полъха на вятъра върху тялото си, което бе голо, с изключение на гащетата. Когато навлезе в гората, боровите иглички прилепнаха по стъпалата му… малка подробност, прекалено реална, за да му бъде по вкуса.
„Няма значение. Намирам се у дома, в собственото си легло. Това е просто сън, въпреки че е прекалено истински и подобно на останалите сънища, на разсъмване ще ми изглежда смешен. Когато съм напълно буден, съзнанието ми ще проумее неговата абсурдност.“
Някакво изсъхнало клонче се заби в рамото му и го накара да потръпне. Далеч напред, Пасков вървеше и приличаше на движеща се сянка; внезапно страхът на Луис изкристализира в ужасяваща мисъл: „Вървя сред гората, по петите на мъртвец, следвам го по пътя към Гробище за домашни любимци и изобщо не сънувам. Божичко, помогни ми, значи не е сън! Всичко е напълно реално!“
Двамата превалиха гористия хълм. Пътеката се виеше между дърветата, сетне се шмугна сред преплетените шубраци. Но този път никой не носеше ботуши. Босите крака на Луис затънаха в студената желеподобна тиня, която сякаш се опитваше да ги впримчи, след което колебливо отпускаше хватката. Луис усети как калта се набива между пръстите на краката му и се опитва да ги раздели.
Отчаяно се опита да си внуши, че сънува.
Но номерът му не мина.
Стигнаха до полянката, луната отново изплува иззад разкъсаните облаци и освети гробището с призрачна светлина. Наклонените надгробни паметници — счупени дъски и консервни кутии, разрязани със специалното ножче на бащата и изчукани във формата на груби правоъгълници и отломки от различни скали — се открояваха напълно релефно и хвърляха тъмни, ясно очертани сенки.
Пасков спря до надписа: „Котаракът Смъки — най-послушният на света“ и се обърна към Луис. В душата на лекаря се промъкна страх и ужас, пропълзя бавно, но неумолимо; струваше му се, че от напрежение тялото му ще се пръсне като балон. Окървавените устни на Пасков се разтегнаха в страховита усмивка, под призрачната лунна светлина атлетичното му тяло с бронзов загар от работата на открито изглеждаше белезникаво като покрит със саван труп. Младежът вдигна ръка и посочи с пръст. Луис погледна към мястото, което показваше Пасков и от гърдите му се изтръгна стон; очите му щяха да изхвръкнат от орбитите; притисна юмрук към устата си, за да не изкрещи. Усети студена влага върху бузите си и осъзна, че от ужас се бе разплакал.
Купчината повалени дървета, същите, върху които Ели искаше да се изкачи и заради които Джъд Крендъл, видимо обезпокоен, й се бе скарал, се бе превърнала в камара от кости. Костите се движеха. Движеха се и тракаха — челюсти, бедрени и лакътни кости, кътни и предни зъби. Луис забеляза озъбени черепи на хора и на животни; призрачни ръце щракаха с костеливите си пръсти, някакъв крак свиваше белезникавите си стави. Господи, камарата от кости се приближаваше или по-точно — пълзеше…
Пасков се извърна и тръгна към Луис, окървавеното му лице изглеждаше още по-страшно под лунната светлина. Луис усети, че мозъкът му се сковава от ужас; в ума му се въртеше една и съща несвързана мисъл: „Трябва да викаш, докато се събудиш, няма значение, че ще изплашиш Рейчъл, Ели, Гейдж, събуди цялата къща, всички съседи, трябва да викаш, докато се събудиш, викай, докато се събудиш, викай, докато се… викай, викай, викай…“ Но от устата му се изтръгна само леко свистене, сякаш някакъв малчуган се опитваше да свирне с пръсти.
Пасков проговори едва когато се приближи до Луис.
— Вратата не бива да се отваря — каза той и погледна Луис, който бе паднал на колене. Младежът вече не се усмихваше. По лицето му бе изписано странно изражение и лекарят отначало си помисли, че е съжаление; миг по-късно осъзна, че греши — не бе съжаление, а безкрайно ужасяващо търпение. Пасков отново посочи към приближаващата купчина кости.
— Не преминавайте през бариерата, докторе, дори нещо да ви тласка да го сторите. Тя е граница, която не бива да престъпвате. Помнете, това място е по старо от света и никога не е в покой.
Луис отново се опита да изкрещи, но и този път усилията му бяха напразни.