— Буден ли си Луис?
— Да — отвърна той и седна в леглото.
— Нали ти казах, че е буден! — извика Ели. — Време е да вървя. Чао!
Входната врата се затръшна и Гейдж отново нададе възмутен писък.
— Колко яйца искаш за закуска? — провикна се Рейчъл.
Луис отметна завивката и спусна краката си върху грубото килимче пред леглото; тъкмо се канеше да отговори, че не иска яйца, само чиния овесени ядки, защото закъснява за работа… но думите заседнаха в гърлото му-
Краката му бяха покрити с кал и полепнали борови иглички.
Сърцето му подскочи в гърдите, като човече на пружинка, скрито в кибритена кутийка. Очите му изхвръкнаха от ужас; несъзнателно прехапа езика си, Луис бързо отметна цялата завивка. Долният край на леглото бе обсипан с борови иглички, чаршафът беше изцапан с кал.
— Луис?
Той забеляза, че боровите иглички бяха полепени дори по колената му, изведнъж си припомни нещо и погледна към дясната си ръка. Видя съвсем прясна драскотина, точно на мястото, където насън го бе уболо сухото клонче.
Ще закрещя! Чувствам, че ще почна всеки момент да крещя.
Луис усети как го обзема страх, сякаш в гърдите му се бе забил леден куршум. Светът закръжи пред очите му. Помисли си: „Действителността, истинската действителност представлява прилепналите към краката ми борови иглички, изцапаните чаршафи, кървавата драскотина върху ръката ми.“
Ще закрещя, а после ще откача и… край на страховете ми…
— Луис? — извика Рейчъл и тръгна нагоре по стълбата. — Да не си заспал отново?
През тези две-три секунди Луис повика на помощ цялото си самообладание, с огромно усилие на волята се опита да се овладее, както по време на суматохата, предизвикана от донасянето на умиращия Пасков в Медицинския център. И този път успя. Спаси го мисълта, че Рейчъл не бива да види изцапаните му, покрити с борови иглички крака и отметнатите завивки, които разкриваха полепналата по чаршафите кал.
— Буден съм! — бодро извика той. Езикът му кървеше, защото преди малко несъзнателно го бе прехапал. В обърканото му съзнание се мярна подозрението, че навярно доста често се е намирал на границата на лудостта и че навярно така се случва с повечето хора.
— Едно или две яйца? — Слава Богу, Рейчъл бе спряла на второто или на третото стъпало.
— Две — механично отвърна той, без да съзнава какво говори. — Бъркани, ако обичаш.
— Браво на тебе! — рече Рейчъл и се отправи обратно към кухнята.
Луис облекчено затвори очи, но в мрака съзря сребристите зеници на Пасков и моментално отвори клепачи, сетне скочи от леглото. Налагаше се да действа колкото е възможно по-бързо, без да размишлява върху случилото се. Внимателно огледа завивките — бяха чисти. Раздели двата долни чаршафа, смачка ги на топка, занесе ги в коридора и ги пусна в специалния улей за мръсното бельо.
Сетне нахълта в банята, рязко завъртя кранчето на душа и застана под него, без да обръща внимание на горещата вода, която за малко не го ощави. Със задоволство забеляза как от краката и от ръцете му изчезва полепналата кал.
Усети, че му е по-добре: постепенно започваше да се овладява. Докато се бършеше с пешкира му хрумна, че точно така се чувстват убийците, когато мислят, че са се отървали от всички веществени доказателства. Изведнъж го напуши смях. Продължи да се бърше, докато се кикотеше лудешки — струваше му се, че не може да спре.
— Хей, малкия! — провикна се Рейчъл. — Какво е толкова смешно?
— Тайна — отвърна Луис и продължи да се кикоти. Беше изплашен до смърт, но страхът го караше да се превива от смях, докато усети, че стомахът му се втвърдява като солидна тухлена стена. Хрумна му, че хвърлянето на чаршафите в улея за мръсното пране е най-гениалната му идея. Миси Дендридж идваше пет пъти седмично да почисти къщата и да изпере. Жена му никога няма да разбере какво се е случило. Разбира се възможно бе Миси да попита Рейчъл за изцапаните чаршафи, но Луис беше убеден, че няма да го стори. Навярно ще подшушне на мъжа си, че семейство Крийд се увличат от странни сексуални игри, по време, на които мажат телата си със смес от кал и от борови иглички.
Мисълта го накара да се изсмее още по-силно.
Докато се обличаше, постепенно смехът му замря и той установи, че се чувства малко по-добре. Колкото и да е странно бе възвърнал част от здравия си разум. С изключение на липсващите чаршафи от леглото, спалнята бе добила нормалния си вид. Беше се отървал от отровата. А може би от веществените доказателства, но „отрова“ бе думата, която му идваше наум.
„Навярно по този начин хората реагират на необяснимите явления — помисли си той. — Така реагират на всичко ирационално, което отказва да се подчини на причините и на следствията, които управляват западните цивилизации. Навярно нормалният човек реагира по същия начин, когато някоя сутрин забележи летяща чиния, която безшумно кръжи над градината му, когато от небето завалят жаби или когато посред нощ изпод леглото му се промъкне студена ръка и погали босия му крак. Обикновено човек избухва в смях… или в сълзи, но тъй като ужасът остава непокътнат и отказва да изчезне, накрая просто бива пренебрегнат, подобно на камък в бъбреците.“