Седнал на високото си столче, Гейдж беше зает с украсяване на масата и на пластмасовата възглавничка под себе си, с какаовото си желе и дори успешно се опитваше да го втрие в косата си.
Рейчъл излезе от кухнята с поднос, върху който бяха сложени чинията с яйцата и чаша кафе.
— Какво беше толкова забавно, Луис. Смееше се като онази птица… как й казваха… да, гмурец. Знаеш ли, дори се поизплаших.
В момента, когато отвори уста, Луис нямаше представа какво ще каже; сетне машинално повтори някакъв тъп виц, който бе чул предишната седмица в супермаркета на ъгъла. Ставаше въпрос за някакъв евреин — шивач, който си купил папагал, чийто речник се свеждал до една единствена фраза: „Ариел Шарон си прави чекии“.
Когато разказа целия виц, Рейчъл избухна в смях, към който, за да не остане по-назад, се присъедини и Гейдж.
„Отлично. Нашият герой се е погрижил да заличи всички улики: изцапаните чаршафи и подозрителния смях в банята. Сега нашият герой ще прегледа утринния вестник — или поне ще го отвори — за да даде вид, че всичко е наред“ — помисли си Луис и наистина отвори вестника. Сетне с огромно облекчение си каза: „Браво, точно така трябва да постъпиш. Изхвърляш го като камък в бъбреците и гот забравяш… докато някоя бурна нощ седиш с неколцина приятели край лагерния огън и разговорът се насочи към необясними явления. Защото в такива нощи, когато бурният вятър раздухва огъня, хората стават доста приказливи“.
Луис изяде яйцата си, целуна Рейчъл и Гейдж и едва на излизане се осмели да погледне към боядисания в бяло шкаф за мръсно пране, поставен в края на специалния улей. Да, всичко беше наред. Навън времето бе прекрасно. По всичко изглеждаше, че късното лято ще продължи вечно, още един повод за чудесно настроение. Докато изкараше на заден ход колата от гаража, Луис внимателно огледа алеята, но и тук всичко беше наред. „Браво, дори не ти мигна окото. Изхвърли го наведнъж, също като камък в бъбреците“ — каза си той.
Продължи да е в отлично настроение докато измина двайсетина километра по посока на Ороно. Сетне се разтрепера толкова силно, че бе принуден да напусне магистралата и да спре на празния по това време на деня паркинг на „Синг“ — китайски ресторант, намиращ се до университетската клиника в Бангор. Навярно там бяха занесли тялото на Пасков. В болницата, не в „Синг“. Вик Пасков никога вече нямаше да изяде порция муу гуу гай пан — ха, ха, какъв майтап!
Безпомощен и изплашен, Луис нямаше сила да се овладее, цялото му тяло се тресеше. Страхът му не бе предизвикан от някакво свръхестествено явление — та нали беше ден и слънцето ярко сияеше — просто бе ужасен от мисълта, че губи разсъдъка си. Имаше чувството, че през тялото му промушват невидима метална жица.
— Спрете! — избърбори той. — Моля ви, спрете! Завъртя копчето на радиото и попадна на Джоан Бейз, която пееше „Диаманти и ръжда“. Приятният й, хладен глас му подейства успокояващо и щом песента свърши, той почувства, че отново е в състояние да шофира.
Когато пристигна в лечебницата, побърза да поздрави мис Чарлтън и отиде направо в тоалетната. Беше сигурен, че изглежда ужасно. Оказа се, че греши; вярно, че имаше леки сенки под очите, но и Рейчъл не ги беше забелязала. Наплиска лицето си със студена вода, избърса се, среса косата си и отиде в кабинета си.
Там завари Стив Мастерсън и лекаря от Индия, Сурендра Харду. Двамата пиеха кафе и продължаваха да класират картоните на пациентите от „първа група“.
— Здравей, Лу. Как си? — попита Стив.
— Благодаря, добре.
— Да се надяваме, че денят няма да е като вчерашния — обади се Харду.
— Точно така, ти пропусна най-интересното.
— Грешиш, миналата нощ Сурендра добре се е „позабавлявал“ — усмихнато заяви Стив. — Разкажи му за случилото се, Сурендра.
Индиецът свали очилата си и докато ги бършеше, усмихнато обясни:
— Двама юнака доведоха приятелката си някъде към един след полунощ. Тя бе в отлично настроение и пияна до козирката; нали разбираш, празнувала завръщането си в университета. Паднала и порязала бедрото си — раната беше много дълбока. Казвам й, че ще са необходими поне четири шева, но няма да й остане белег. А тя отговаря: „Ший и хич да не ти пука.“ Навеждам се — ето така…