Харду се приведе над въображаемото бедро. Предчувствайки какво ще последва, Луис се усмихна.
— …ив този момент тя повръща върху главата ми.
Мастерсън и Луис избухнаха в смях. Индиецът само леко се усмихна, сякаш хиляди пъти се бе сблъсквал с подобни случаи по време на многобройните си прераждания.
Луис престана да се смее и попита:
— Сурендра, от колко часа си дежурен?
— От полунощ — отвърна индиецът. — Тъкмо се канех да си тръгна. Останах само за да ви кажа „добро утро“.
— Е, добро утро — каза Луис и стисна малката, кафява длан. — А сега върви да спиш.
— Почти привършвахме с класирането на картоните — намеси се Мастерсън. — Викай „алилуя“, Сурендра.
— Извини ме, но не мога — усмихнато отвърна Харду. — Нали не съм християнин.
— Тогава изпей припева от „Мигове на карма“ — навярно знаеш песента на Ленън.
— Пожелавам ви да сияете като слънцето и луната — все още усмихнат изрецитира Харду и с гъвкава, безшумна походка излезе от кабинета.
За миг Луис и Стив Мастерсън безмълвно се загледаха след него, сетне се спогледаха и отново избухнаха в смях. Луис си помисли, че смехът никога не му се е струвал толкова приятен… толкова нормален.
— Добре, че привършихме класирането на проклетите картони — каза Стив. — Днес трябва да посрещнем с почести трафикантите на наркотици.
Луис кимна. Парадът на представителите на фармацевтичните фирми започваше в десет. Обичайната шега на Стив Мастерсън бе, че ако в университета сряда е обичайният ден за отпразнуване култа към „Цар Спагети“, то всеки четвъртък може да се нарече „Свети Д“ (название, взето от „Дарвон“ — най-популярния сред студентите транквилант).
— Чуй съвета ми, о Велики Вожде — с патос произнесе Стив. — Не зная как се държат подобни типове в Чикаго, но местните момчета не се спират пред нищо; ще ти предложат безплатна ловна експедиция в Алагаш през ноември или също тъй безплатно членство в Семейния клуб по боулинг в Бангор. Представи си, веднъж един от тях искаше да ме подкупи с надуваема кукла с естествена големина. При това съм само обикновен асистент! Знай, че дори да не успеят да ти продадат наркотици, нахалството им положително ще те превърне в наркоман, а след посещението им ще имаш нужда от успокоително.
— Трябваше да приемеш куклата.
— Ами, беше червенокоса. Не си падам по този тип жени.
— Във всеки случай, подкрепям изцяло Сурендра — каза Луис. — Дано днешният ден не бъде като вчерашния.
18
Въпреки очакванията им, представителят на фармацевтичната компания „Ъпджон“ не се появи в уречения час. Докато го чакаше, Луис телефонира в канцеларията на университета и разговаря с някоя си мисис Стейпълтън, която обеща веднага да му изпрати досието на Виктор Пасков. Точно когато затваряше телефона, в кабинета му влезе агентът на „Ъпджон“. Той не се опита да подкупи Луис само небрежно го попита дали не иска да си купи с намаление абонаментна карта за футболните мачове на бостънските „Патриоти“.
— Не — лаконично отвърна лекарят.
— Така си и мислех — мрачно произнесе агентът и напусна кабинета.
По обяд Луис отиде в закусвалнята, купи си сандвич с риба и кола, върна се в кабинета си и обядва, докато преглеждаше досието на Пасков. Надяваше се да открие някаква връзка между него и Северен Лъдлоу, където се намираше Гробището за домашни любимци. Смяташе — въпреки че му се струваше почти невероятно — да открие разумно обяснение на случилото се. Може би младежът е прекарал детството си в Лъдлоу; може би е погребал в Гробището любимото куче или котка.
Не успя да открие онова, което търсеше. Пасков бе от Бергенфийлд, индустриално градче в щата Ню Джърси и беше изучавал електронно инженерство в университета. Съдържащото се в няколко машинописни страници досие с нищо не подсказваше зависимост между Луис и младежа, умрял в приемната на лечебницата — свързваше ги единствено смъртта.
Лекарят изсмука и последната капчица кола, като разсеяно се вслушваше в стърженето на сламката по дъното на картонената кутийка, след това изхвърли всичко в кошчето за отпадъци. Обядът му беше скромен, но го бе изял с огромен апетит. Мислено се поздрави — явно започваше да се оправя. Нервите му се бяха успокоили, изчезнало бе треперенето, което разтърсваше цялото му тяло; дори преживяния при събуждането му кошмар започваше да изглежда като някаква глупава, неприятна шега, която постепенно се заличаваше от паметта му.