„Имал съм страхотен късмет, че съм се прибрал невредим вкъщи — дори нямам представа как съм го сторил. Навярно съм се върнал на «автопилот»“.
Добре, че бе съумял да се прибере. Не можеше да си представи как ще реагира, ако бе дошъл на себе си до гроба на котарака Смъки — напълно дезориентиран, мокър от утринната роса и най-вече — изплашен до смърт (както навярно би се почувствала при вида му и Рейчъл).
Но сега кошмарът бе свършил.
„Забрави го, Луис“ — облекчено си каза той, но някакъв вътрешен гласец — навярно разумът му — се опита да запротестира: „А как ще обясниш предсмъртните думи на Пасков?“. Но лекарят се престори, че не го чува.
Вечерта, докато Рейчъл гладеше, а децата, седнали заедно в един стол, с интерес гледаха поредния епизод на „Куклено шоу“, Луис стана от мястото си и небрежно заяви, че отива да се поразходи.
— Ще се върнеш ли навреме, за да ми помогнеш да приспя Гейдж? — попитат Рейчъл, без да вдигне поглед от дъската за гладене. — Знаеш, че не капризничи в твое присъствие.
— Разбира се — отвърна Луис.
— Къде отиваш, татко? — изрече Ели, с очи приковани към екрана, където мис Пиги се канеше да зашлеви шамар на Кермит.
— Просто ще се поразходя из полето, скъпа.
— А, добре.
Луис излезе и след петнайсет минути вече се бе изкачил до Гробището за домашни любимци. Любопитно се огледа наоколо, като се опитваше да се пребори с обзелото го чувство, че вече е преживял същото. Вече бе убеден, че е бил тук предишната нощ — плочата, поставена в памет на котарака Смъки, лежеше повалена на земята. Беше я съборил, когато се бе отдръпнал от ухиленото лице на Пасков в края на съня си. Луис машинално я изправи, сетне се запъти към преградата от сухи дървета.
Без да знае защо, при вида на камарата от избелели от слънцето сухи клони и гнили дънери, го побиха тръпки; спомни си как дърветата изведнъж се бяха превърнали в кости. Колебливо протегна ръка и докосна най-горния клон, който явно се държеше на косъм и сега шумно падна на земята. Луис отскочи назад.
Опита се да заобиколи преградата от мъртви дървета, но и от двете страни тя бе оградена от непроходими, преплетени шубраци. Луис си каза, че всеки разумен човек би се отказал от мисълта да си пробие път през тях. Земята под шубраците бе покрита с отровен бръшлян (Луис непрекъснато се сблъскваше с хора, които твърдяха, че бръшлянът е безвреден, но от опит знаеше, че всички малко или много са алергични към отровното растение), а, докъдето му стигаше погледа растяха огромни тръни със заплашителен вид.
Луис закрачи обратно и застана с лице към центъра на камарата мъртви дървета, сетне я заразглежда, пъхнал ръце в задните джобове на панталоните си.
„Няма да се опиташ да се покатериш отгоре, нали?“ „В никакъв случай, шефе. Защо да върша подобна тъпотия?“
„Отлично. За миг се притесних заради теб, Лу. Очевидно катеренето по преградата е най-сигурният начин да се озовеш със счупен глезен в собствената си амбулатория.“
„Имаш право. Освен това, вече се смрачава.“
Убеден, че е взел най-правилното решение в съгласие с вътрешния си глас Луис се закатери по преградата от сухи клони.
Вече се бе изкачил доста високо, когато дочу странно скърцане и усети как дърветата се раздвижиха под краката му.
„Костите играят рокендрол, докторе.“
Друг клон се пречупи под тежестта му и Луис реши, че е време да слезе. От бързане ризата му изскочи от панталоните.
Без по-нататъшни перипетии се добра до земята и побърза да изчисти полепналите към ръцете му парченца дървесна кора. Сетне се отправи обратно към пътеката, която водеше към дома му — към децата, които го очакваха, за да им прочете приказка преди лягане, към Чърч, който изживяваше последния си ден като породист котарак и донжуан; към кухнята, където двамата с Рейчъл щяха да пият чай, след като децата си легнат.
Но преди да си тръгне, още веднъж огледа тревистата полянка и внезапно бе поразен от тишината и от ненадейно появилата се мъгла, която постепенно обвиваше надгробните камъни. Отново в очите му се наби концентричното разположение на гробовете… сякаш несъзнателно цели поколения деца от Лъдлоу бяха сътворили миниатюрното копие на Стоунхендж4.
„Е Луис, как мислиш, нима това е всичко?“
Въпреки че едва бе имал време да надникне зад преградата преди сухите клони да се раздвижат под краката му, той бе готов да се закълне, че отвъд има пътека, която води навътре в гората.
4