Двамата с Джъд стояха и гледаха как линейката потегли — синята лампа на покрива и проблясваше, но сирената мълчеше.
— Май че е по-добре да отида в болницата — промълви старецът.
— Тази вечер няма да ти разрешат да видиш жена си, Джъд. Ще й направят електрокардиограма и ще я настанят в интензивното отделение, където посещенията са забранени, поне през първите дванайсет часа.
— Кажи ми честно, ще се оправи ли? Наистина ли ще оздравее, Луис?
Той сви рамене.
— Няма никаква гаранция. Жена ти претърпя сериозен сърдечен пристъп. По мое мнение ще оздравее, дори след лечението ще се чувства по-добре от преди.
— Дано — каза Джъд и запали цигара.
Луис се усмихна, погледна часовника си с изненада установи, че е едва осем без десет — струваше му се, че е изминало безкрайно дълго време от момента, когато двамата с Ели бяха влезли в къщата на семейство Крендъл.
— Джъд, смятам да взема Ели и да продължим обиколката на къщите.
— Разбира се. (На странния му диалект думите му прозвучаха като „Рааз’се“). — Кажи й да се забавлява колкото се може по-добре — и да забрави неприятната случка.
— Ще й предам — отвърна лекарят.
Когато се прибра вкъщи, завари Ели все още облечена в маскарадния си костюм. Рейчъл обясни, че напразно се опитвала да я накара да сложи нощницата си — малката отказвала, с надеждата, че обиколката на къщите, прекъсната от сърдечната криза на Норма, ще продължи. Когато Луис й каза да облече палтото си, Ели радостно нададе вик и плесна с ръце.
— Прекалено е късно за нея — обади се Рейчъл.
— Ще вземем колата — опита се да я успокои лекарят.
— Хайде, Рейчъл, знаеш, че от месец насам с нетърпение очаква тази нощ.
— Е, добре — Рейчъл колебливо се усмихна, а Ели, която тревожно я наблюдаваше, отново извика и хукна за палтото си.
— Как е Норма?
— Смятам, че ще се оправи — отвърна Луис. Чувстваше се отлично. Беше уморен, но доволен. — Пристъпът не беше много силен. Ще се наложи да внимава повечко за здравето си, но когато си на седемдесет и пет, трябва да знаеш, че е настъпил краят на лудориите.
— Какъв късмет, че си бил там — истинска намеса на Провидението!
— Предпочитам да мисля, че е било късмет — каза той и се усмихна на дъщеря си, която се появи, облечена с палтото си. — Готова ли си, страшна вещице?
— Да — изчурулика малката. — Да вървим, хайде, хайде,хайде…
Когато след час пътуваха обратно към дома си (Ели се опита да протестира, когато баща й реши да прекъсне забавлението, но всъщност си личеше, че е уморена), малката изненада Луис със странния си въпрос:
— Татко, да не би аз да съм причинила сърдечната криза на мисис Крендъл, когато отказах да взема набитата ябълка?
Лекарят стреснато я изгледа и се запита откъде на децата им идват на ума подобни странни и дори суеверни хрумвания. Припомни си наивните поговорки от детинството си: „Ако стъпиш върху цепката в дъските, ще изпопадат на майка ти зъбите“, „Обича ме малко, колко жалко“, „Смееш ли се по обяд, баща ти е добре, плачеш ли след полунощ — баща ти ще умре“. Внезапно пред очите му изплува Гробището за домашни любимци, където надгробните плочи бяха подредени в странни концентрични окръжности. Въпреки желанието си, не успя да се надсмее над малодушието си.
— Разбира се, че не, скъпа. Когато беше в кухнята с двата призрака…
— Не са призраци, а близнаците Стори — прекъсна го дъщеря му.
— Добре де, докато беше заедно с тях, мистър Крендъл ми обясняваше, че напоследък жена му усещала болки в гърдите. Всъщност може да се каже, че благодарение на теб тя остана жива или най-малкото, че ти си причината кризата да няма по-сериозни последствия.
На свой ред Ели го изгледа учудено. Луис кимна.
— Норма се нуждаеше от лекар, котенце. За щастие се оказах в дома на Крендъл точно в този момент, защото те придружавах при обиколката по домовете.
Момиченцето се замисли, сетне кимна и рече делово:
— Във всеки случай, мисис Крендъл положително ще умре. Хората, претърпели инфаркт обикновено умират. Дори първия път да оздравеят, следва нов инфаркт… след това друг, докато… Бум!
— Мога ли да знам откъде си научила подобни мъдрости?
Малката мълчаливо сви рамене и Луис развеселено забеляза, че дъщеря му точно имитира собствения му привичен жест.
Ели му позволи да носи торбичката й със сладкиши — знак на почти абсолютно доверие, — а Луис продължи да размишлява върху думите й и странното й поведение. Мисълта, че Чърч ще умре, я бе накарала да изпадне в истерия, но ето, че сега съвсем равнодушно приемаше предположението за евентуалната смърт на приятната старица. Какво беше казала? — следва нов инфаркт, след това друг и… Бум!