Когато се прибраха вкъщи, кухнята беше празна, но Луис дочу стъпките на жена си на горния етаж. Постави торбичката със сладкиши върху кухненския шкаф и се обърна към дъщеря си:
— Хората не винаги умират след сърдечен пристъп, Ели. Кризата на Норма не беше сериозна, освен това навреме успях да й дам необходимите лекарства. Съмнявам се, че сърцето й е засегнато. Тя…
— О, зная — весело произнесе Ели. — Но тя е възрастна и така или иначе скоро ще умре. Също и мистър Крендъл. Мога ли да изям една ябълка, преди лягане, татко?
— Не — отвърна Луис и замислено я изгледа. — Бързо се качвай в стаята си и не забравяй да измиеш зъбите си.
Сетне си каза: „Нима хората си въобразяват, че разбират детската психика?“
Когато къщата утихна и двамата съпрузи си легнаха, Рейчъл тихо попита:
— Как реагира Ели, Лу. Много ли се разтревожи?
„Не — каза си лекарят. — Оказа се, че на дъщеря ни е известно как старците умират на определени интервали, също както знае да пусне скакалеца, когато той зацвърчи… или че ако се препъне на тринайсетото прескачане на въжето, най-добрата й приятелка ще умре… или пък, защото надгробните паметници в Гробището за домашни любимци са подредени в концентрични окръжности.“
— Ами — отвърна той. — Напротив, държа се много спокойно. Хайде да спим, уморен съм.
Същата нощ, докато семейство Крийд спяха в новия си дом, а в отсрещната къща Джъд седеше, без да склопи точи, падна нова слана. Призори задуха силен вятър, който обрули от дърветата и последните листа (които вече бяха скучновато кафяви, не обагрени в разкошни цветове).
Вятърът събуди Луис, който се повдигна на лакти, все още полусънен и замаян. Дочу стъпки, които се изкачваха по стълбата… бавни, провлечени стъпки. Пасков се бе върнал. „Само че от смъртта му са минали два месеца“ — помисли си Луис. Когато вратата се отвори, ще съзре отвратителен разложен труп; спортните гащета са покрити с плесен, тук-там плътта е изгнила и под нея се виждат костите, мозъкът се е превърнал в безформена маса. Само очите изглеждат живи… и блещукат злобно. Този път Пасков няма да проговори, защото гласните му струни са напълно разложени и не могат да произвеждат нито звук. Но очите му… очите му ще мамят Луис да го последва.
— Не! — изстена лекарят и стъпките замряха.
Той стана, отиде до вратата и решително я отвори — от страх устните му бяха разтегнати в грозна гримаса, всичките му мускули бяха напрегнати. Навярно Пасков стои на прага с вдигнати ръце, като диригент на призрачен оркестър, който се готви да засвири гръмовитото встъпление към „Валпургиева нощ“.
Но Пасков липсваше, както би казал Джъд. Коридорът беше пуст, навсякъде цареше тишина само отвън долиташе виенето на вятъра. Луис се върна в леглото си и отново заспа.
21
На другия ден лекарят телефонира в интензивното отделение на бангорската болница. Оттам му съобщиха, че името на Норма все още фигурира в списъка на пациентите в критично състояние — това бе стандартната процедура, прилагана през първите двайсет и четири часа след сърдечен пристъп. За разлика от дежурния в болницата, гласът на частния лекар на Норма, доктор Уейбридж, звучеше много по-оптимистично.
— Съмнявам се, че е изкарала истински инфаркт на миокарда — заяви той. — Надявам се да няма сериозни последствия. Норма ви дължи живота си, доктор Крийд.
Няколко дни по-късно, подчинявайки се на импулсивно хрумване, Луис отиде в болницата с букет цветя и научи, че са преместили Норма в стая с две легла на долния етаж — явно състоянието й се бе подобрило. Когато отиде при нея, завари в стаята й Джъд. Норма възкликна от удоволствие, когато видя цветята и незабавно позвъни на сестрата с молба да донесе ваза. След това даде подробни указания на Джъд как да ги подреди и се успокои едва когато съпругът й постави вазата върху шкафа в ъгъла
— Както виждаш, нашата майчица явно се чувства много по-добре — кисело отбеляза Джъд, след като бе прередил цветята за трети път.
— Не бъди нахален, Джъдсън — смъмри го Норма. Старецът се престори, че козирува и заяви:
— Слушам госпожо.
Най-сетне Норма се обърна към Луис.
— Искам да ти благодаря за стореното — произнесе тя с неподправена свенливост, която бе още по-трогателна. — Джъд твърди, че си спасил живота ми.
— Ами, преувеличава — смутено отвърна Луис.
— Хич не преувеличавам — намеси се старецът и с премрежени очи изгледа лекаря, по устните му играеше лека усмивка. — Нима майка ти не те е учила, че никога не бива да отблъскваш благодарността на хората?