Нищо не му пречеше да замине за Чикаго, но предпочиташе да изпрати на тъста си дечурлигата, дъщеря му и кратко писъмце.
Самолетът „Боинг-727“ на компанията „Делта“ се откъсна от рампата и направи завой… изведнъж Луис забеляза Ели, която стоеше на един от предните люкове и като обезумяла размахваше ръце. Той отвърна на поздрава й и се усмихна, сетне някой — Ели или Рейчъл — вдигна Гейдж до люка. Луис му направи знак с ръка и малкият също вдигна своята — може би виждаше баща си или подражаваше на Ели.
— Господи, пази семейството ми — промърмори Луис, дръпна ципа на канадката си и се отправи към паркинга. Тук вятърът фучеше толкова силно, че бе принуден да придържа ловджийската си шапка, за да не бъде отнесена. Докато се опитваше да отключи лявата врата на колата, дочу шум от излитане на самолет и се обърна — „Боинг“-ът се извиси над сградата на летището сред бученето на двигателите си и се стрелна нагоре в синьото небе.
Луис отново махна за поздрав. Чувстваше се напълно изоставен и, колкото и да е нелепо, му идваше да се разплаче.
Мъката по семейството му не го напусна и вечерта, когато повторно пресече шосе 15, след като се бе почерпил няколко бири в компанията на Джъд и на Норма. Старицата бе изпила чаша вино, защото доктор Ейбридж дори й го препоръчваше. Тъй като навън беше студено, вече седяха в кухнята, вместо на верандата.
Джъд бе заредил с дърва малката печка; тримата се бяха настанили около нея и се наслаждаваха на топлината, мъжете отпиваха от студента си бира. Джъд разказа как преди двеста години индианците от племето микмак предотвратили дебаркирането на англичаните в залива Мачиас. Той обясни, че по това време микмаките всявали ужас у белите хора и добави, че и до ден днешен внушават същото чувство на мейнските адвокати и на колегите им от федералното правителство, натоварени да преговарят с тях по повод земите им.
Прекараха изключително приятна вечер, но Луис непрекъснато си мислеше как ще се прибере в празния си дом от другата-страна на шосето. Докато пресичаше поляната, покрита със скреж, който скърцаше под краката му, дочу как телефонът в дома му иззвъня. Спусна се да тича, с ритник отвори входната врата, тичешком премина през хола (и събори поставката за списания), сетне влетя в кухнята, като покритите му със скреж подметките се изпързаляха по линолеума. Сграбчи слушалката на телефона и извика:
— Ало?
— Луис? — гласът на Рейчъл прозвуча съвсем ясно. — Вече сме в Чикаго. Пътуването премина без проблеми.
— Чудесно — отвърна той, настани се до телефона, за да продължи разговора и си помисли: „Господи, бих дал всичко на света, за да сте при мене.“
22
Норма и Джъд бяха приготвили великолепен обяд по случай Деня на благодарността. След като се нахрани, Луис се върна вкъщи — чувстваше се преситен и сънен. Качи се в спалнята, като за миг се наслади на тишината свали мокасините си и си легна. Беше малко след три часа; навън бледото зимно слънце се опитваше да си пробие път през облаците.
„Само ще подремна“ — каза си той, сетне потъна в дълбок сън.
Събуди се от звъненето на телефона върху нощното шкафче. Опипом вдигна слушалката, докато се опитваше да се събуди напълно. Чувстваше се объркан от факта, че навън вече падаше мрак. Чуваше фученето на вятъра и тихото шумолене на котела на парното отопление.
— Ало? — промърмори той. Сигурен бе, че отново се обажда Рейчъл, за да му пожелае приятно прекарване на празника. Сега ще даде слушалката на Ели, която ще му каже няколко думи, след това ще се обади и Гейдж и ще забърбори неразбираемите си фрази… По дяволите, как бе успял да проспи целия следобед, след като твърдо възнамеряваше да гледа мача по телевизията…
Само че беше сбъркал: този път се обаждаше Джъд.
— Луис? Боя се, че те очаква неприятна изненада… Луис стана от леглото, като се опитваше да прогони съня, който объркваше мислите му.
— Джъд, ти ли си? Какво се е случило?
— Ами, на поляната пред нашата къща има някаква мъртва котка. Струва ми се, че е котаракът на дъщеря ти.
— Чърч? — попита Луис и сърцето му се сви. — Сигурен ли си, Джъд?
— Е, не давам стопроцентова гаранция, но животното много прилича на вашето.
— О, по дяволите. Веднага идвам, Джъд.
— Чакам те.
Луис остави слушалката и за миг остана неподвижен. После отиде до тоалетната, обу мокасините си и слезе на долния етаж.
„Може би есе пак не е Чърч. Самият Джъд твърди, че не е напълно сигурен. Господи, та котаракът не се качва дори на горния етаж, ако някой не го занесе дотам… Защо е трябвало да пресича пътя?“