Но дълбоко в сърцето си знаеше, че мъртвият котарак наистина е Чърч. Какво ще обясни на Рейчъл, която положително ще се обади вечерта, какво ще каже на Ели?
Без всякаква връзка, изведнъж си припомни собствените си думи: „От лекарската практика ми е известно, че всичко, абсолютно всичко, може да се случи на живите същества… Може би ще се наемеш да обясниш на Ели какво ще стане, ако някой камион прегази котарака й?“ Но тогава изобщо не бе предполагал какво ще се случи с Чърч, нали?
Спомни си как веднъж Уикс Съливан, един от приятелите, с които играеше покер, го запита как е възможно да желае само съпругата си и да не получава ерекция при вида на голите жени, които от сутрин до вечер преминават през кабинета му. Луис се опита да му обясни, че повечето хора имат погрешна представа за лекарската професия — жената, която идва, за да й бъде направена цитонамазка или за да научи как сама да изследва гърдата си — не разкрива голото си тяло пред лекаря, подобно на Венера, излизаща от вълните. Виждат се само гърда, вулва, бедро. Останалата част от тялото е закрита с чаршаф, освен това, прегледът винаги се извършва в присъствието на медицинска сестра, най-вече, за да се запази репутацията на лекаря. Само че Уикс Съливан отказа да му повярва и често повтаряше: „За мен цицата си е цица, а цацата — цаца. Или през цялото време си надървен, или изобщо не можеш да го вдигнеш“. Луис простичко отвърна, че „цицата“ на жена ти е различна.
„Същото се отнася и за семейството ми“ — помисли си той. Чърч не трябваше да умира, защото принадлежеше към вълшебния кръг на семейство Крийд. Луис не успя да обясни на приятеля си, че подобно на другите хора, лекарите също се стараят да затварят очи пред неприятните факти.
Гърдата, която не принадлежи на жена ти, изобщо не е гърда. В лекарския кабинет тя е само част от човешката анатомия. Можеш до посиняване да цитираш статистическите данни за заболеваемостта от левкемия при децата, без да повярваш, че собственото ти дете ще бъде сломено от неизлечимата болест. „Какво, моето дете ли?“ (или дори котарака на детето ми?) „Докторе, сигурно се шегувате!“
Хайде, успокой се. Опитай се да разсъждаваш логично.
Задачата му ставаше още по-трудна, когато си спомнеше истерията, обзела Ели при мисълта, че Чърч ще умре.
Тъп шибан котарак, защо ни беше притрябвал?
Но котаракът вече не можеше да чука. Нали го кастрираха, за да не умре.
— Чърч? — извика той, но дочу само мърморенето на котела на парното, който поглъщаше долар след долар. Надникна в хола, но канапето, върху което напоследък котаракът дремеше по цял ден, беше празно. Животното не спеше и върху радиатора. Луис почука върху празната чинийка на котарака сигурен начин да го накара да дотича, ако е наблизо, но този път котаракът не се появи. Луис бе уверен, че никога вече няма да го види жив.
Неохотно облече канадката си, нахлупи шапката си и тръгна към вратата. После, подчинявайки се на някакъв вътрешен глас, отвори шкафа под умивалника и приклекна пред него. Рейчъл използваше два вида найлонови пликове — малките бели торбички бяха за кошчетата за смет в къщата, а големите зелени чували се поставяха на дъното на казана за боклук. Луис взе един от големите чували — след кастрирането Чърч беше надебелял.
Напъха чувала в страничния джоб на канадката си и без да знае защо, изпита неприятно чувство, когато пръстите му докоснаха хлъзгавия и студен найлон. Сетне заключи входната врата и се отправи през шосето към дома на Джъд.
Наближаваше пет и половина и почти се бе стъмнило. Заснежените полета изглеждаха мъртви. Последните отблясъци на слънцето очертаваха странна оранжева лента на хоризонта отвъд реката. Мразовитият вятър, който фучеше над шосе 15, накара бузите на Луис да изтръпнат и отнесе бялото облаче пара, която излизаше от устата му.
Той потръпна, но не от студ, а от внезапно обзелото го силно и настойчиво чувство на самота. Струваше му се, че никаква метаморфоза не може да изрази силата на това чувство — то нямаше нито форма, нито образ. Луис просто се чувстваше изолиран от всички, недосегаем и равнодушен.
От другата страна на шосето забеляза Джъд, навлечен със зелената си канадка. Лицето му бе полузакрито от обточената с кожа качулка. Застанал на заскрежената поляна, старецът наподобяваше статуя — безжизнена фигура сред мъртвешкия пейзаж, над който се спускаше нощта и където цареше тишина, ненарушавана от птича песен.
Когато Луис стъпи на шосето, безжизнената фигура на Джъд изведнъж се раздвижи. Старецът размаха ръце и извика нещо, но думите му бяха заглушени от вятъра. Луис отстъпи назад и изведнъж осъзна, че воят се е засилил. След миг прозвуча клаксон и камион на „Оринко“ профуча толкова близо до него, че въздушната струя развя дрехите му. Луис ужасено си помисли, че за малко щеше да попадне право под колелата на проклетата машина.