Този път се огледа и в двете страни, преди да пресече, но видя само задните светлини на танкера, които бързо се отдалечаваха в мрака.
— Изплаших се, че камионът ще те блъсне — каза Джъд. Внимавай, Луис.
Въпреки че стоеше съвсем близо до него, лекарят не можеше да види лицето на стареца и за миг изпита неприятното чувство, че в мрака стои някакъв непознат.
— Къде е Норма? — попита той, като избягваше да погледне пухкавата камара, просната в краката на Джъд.
— Отиде на празничната църковна служба. Навярно ще остане за вечерята, въпреки че едва ли ще хапне залък.
Нов порив на вятъра за миг отметна качулката му и Луис видя, че пред него наистина стои Джъд — пък и кой друг можеше да бъде?
— Всъщност празничната служба е повод за жените да си организират дамско тържество — продължи Джъд. — След обилния обяд, едва ли могат да хапнат нещо повече от сандвичи. Норма ще се прибере около осем.
Луис коленичи, за да разгледа мъртвата котка. Леко я преобърна с облечената си в ръкавица ръка, като мислено си казваше: „Господи, дано не е Чърч. Дано да е друга котка, дано Джъд да е сбъркал“.
Разбира се, че беше Чърч. Котаракът не беше смазан или обезобразен, явно бе станал жертва на някой от големите танкери или самосвали, които непрекъснато се движеха по шосе 15. „Всъщност, какво търси камион на «Оринко» по пътя на връх празника?“ — разсеяно се запита той. Полуотворените очи на котарака бяха изцъклени и наподобяваха зелени топчета. Устата му също бе отворена; от нея беше изтекла съвсем малко кръв, която бе изцапала бялото „лигавниче“ на гърдите на котарака.
— Вашият котарак ли е, Луис?
— Да — с въздишка отвърна лекарят. За първи път установи, че е обичал Чърч; навярно не толкова страстно, както Ели, но по свой собствен начин. През седмиците, последвали кастрирането му, Чърч се бе променил. Беше станал дебел и муден и с мъка изминаваше краткото разстояние между канапето, леглото на Ели и чинийката си и почти никога не излизаше от къщата. Сега, когато беше мъртъв, Луис разпозна в него стария Чърч. Окървавената му муцунка бе изкривена в хищна гримаса и разкриваше острите му зъби. В мъртвите му очи се четеше гняв. Изглеждаше сякаш след краткия си и глупав живот като евнух, в момента преди да умре, Чърч бе преоткрил истинската си природа.
— Да, наистина е Чърч — каза той. — Господи, как ще съобщя на Ели за смъртта му?
В един миг му хрумна една идея: ще погребе Чърч в Гробището за домашни любимци, без да поставя надгробна плоча или подобна щуротия. Тази вечер, когато разговаря с дъщеря си по телефона, няма да спомене нито дума за котарака; утре небрежно ще отбележи, че не го е виждал през целия ден, а по-късно ще изкаже предположението, че навярно Чърч се е запилял някъде — котките често го правят. Ели сигурно ще се разтревожи, но все пак няма да знае с абсолютна сигурност, че котаракът е мъртъв, няма да последва повторение на скандала, предизвикан от отказа на Рейчъл да признае съществуването на смъртта… лека-полека дъщеря му ще свикне с отсъствието на любимия си котарак.
„Страхливец!“ — Нашепна му някакъв вътрешен гласец.
„Такъв съм, признавам. Но кой обича кавгите?“
— Малката много обичаше котарака, нали? — прекъсна размислите му Джъд.
— Да — разсеяно отвърна Луис и леко побутна главата на животното. Тялото бе започнало да се вкочанява, но главата се движеше необикновено лесно. Явно бе счупен вратът. Луис ясно си представяше какво се е случило. Чърч е пресичал шосето — един Бог знае защо — и е бил блъснат от кола или от камион, при което са били счупени вратните му прешлени и е бил отхвърлен на поляната пред къщата на Джъд… Или пък си е счупил врата, когато е паднал върху скованата от сланата земя. Всъщност нямаше абсолютно никакво значение. Която и от двете хипотези да предпочетеше Луис, заключението беше едно и също: Чърч бе мъртъв.
Луис погледна към Джъд, готов да изкаже на глас предположенията си, но старецът се бе извърнал и втренчено наблюдаваше оранжевия отблясък на слънцето, което се бе скрило зад хоризонта. Качулката му беше отметната назад, а лицето му изглеждаше замислено и сериозно… дори сурово.
Луис измъкна зеления чувал от джоба си, като го стискаше, за да не го отнесе вятърът. Шумоленето на найлона като че върна Джъд към действителността.
— Да май че доста го обича — повтори старецът.