Луис изненадано установи, че приятелят му говори в сегашно време и почувства, че го побиват тръпки. Всъщност цялата сцена — падащият мрак, студът и силният вятър — беше зловеща, като в готически роман.
„Ето го и Хийтклиф7, който броди из пустите поля — помисли си Луис и се смръщи срещу вятъра, който биеше в лицето му. — Вижте как се готви да пусне любимата котка на семейството в найлоновия плик. Браво, юнак!“
Сграбчи Чърч за опашката, отвори чувала и повдигна котарака. Тялото се отлепи от леда с неприятен разкъсващ звук, който накара Луис да свъси вежди от мъка и от отвращение. Котаракът изглеждаше невероятно тежък, сякаш смъртта се бе загнездила в него като камък.
„Господи, тежи като чувал с пясък.“
Джъд хвана отвора на плика и му помогна да пусне вътре животното; лекарят изпита странно облекчение, когато се отърва от натежалото тяло.
— Какво смяташ да правиш? — попита Джъд. Обрамченото му от качулката лице изглеждаше като издялано от камък, очите му се взираха в Луис.
— Ще го оставя в гаража, а утре сутринта ще го погреба.
— Къде — в Гробището за домашни любимци?
Луис сви рамене и отвърна:
— Да.
— Ще кажеш ли на Ели?
— Ами… трябва да си помисля.
За миг Джъд остана неподвижен и мълчалив, сетне на лицето му се изписа решителност.
— Почакай малко, Луис — каза той и се запъти към дома си.
Явно и през ум не му минаваше, че може би Луис не иска да чака нито секунда в мразовитата нощ. Движеше се бързо и гъвкаво, сякаш бе младеж, а не осемдесет и три годишен старец. Луис понечи да възрази, но изненадващо за самия себе си се подчини. Стори му се, че не е съвсем на себе си: откри, че няма нищо против да остане прикован на мястото си, докато Джъд се отдалечаваше към дома си.
Когато вратата се затвори зад гърба на стареца, Луис вдигна лице срещу вятъра; пликът с тялото на котарака прошумоля между краката му.
Чувстваше се доволен.
Точно така. За първи път, откакто се бяха преселили в Мейн, усети, че е у дома. Застанал сам-самичък сред призрачния мрак и заскрежените поля, предвещаващи скорошно настъпване на зимата, Луис се почувства нещастен и същевременно странно въодушевен — струваше му се, че от детството си не е бил в подобна пълна хармония със себе си.
„Става нещо особено, Буба. Чувствам, че ще се случи нещо, при това — много странно.“
Отметна главата си назад и съзря зимни звезди, обсипващи бързо притъмняващото небе.
Не знаеше колко дълго ги е съзерцавал, но навярно изминалото време можеше да се измери със секунди или с минути. Някаква светлинка проблесна на верандата на Джъд, заподскача към външната врата и се спусна по стълбата. Оказа се, че идва от голямо електрическо фенерче, което Джъд държеше в едната си ръка. В другата носеше предмет във формата на кръст, но след секунда Луис видя, че са кръстосани кирка и лопата. Старецът подаде кирката на Луис, който я пое със свободната си ръка и възкликна:
— По дяволите, Джъд, какво си намислил? Не може да го погребем тази вечер.
— Можем и трябва го направим — отвърна старецът, чието лице бе скрито от качулката.
Ярката светлина на фенерчето блестеше в очите на лекаря и му пречеше да види изражението на приятеля си.
— Стъмва се, Джъд. Стана късно и много студено…
— Да вървим — промълви старецът. — Трябва да направим необходимото.
Лекарят поклати глава и отново се залови да го убеждава, но установи, че думите му звучат безсмислено и абсурдно на фона на виещия вятър и на обсипаното със звезди тъмно небе.
— По-добре да почакаме, докато съмне… — поде той.
— Ели обича котарака, нали? — прекъсна го Джъд.
— Да, но…
Джъд зададе нов въпрос, в който се четеше желязна логика:
— А ти обичаш ли Ели?
— Разбира се, нали ми е дъ…
— Тогава върви след мен. Луис се подчини.
Докато вървяха към Гробището за домашни любимци, лекарят на няколко пъти се опита да заговори Джъд, но старецът не обели нито дума. Накрая Луис се отказа. Изненадано установи, че усещането на задоволство (странно при сегашните обстоятелства, но напълно реално) все още не го е напуснало. Като че всичко допринасяше за щастието му: болката в раменете, предизвикана от носенето на чувала с Чърч в едната ръка и кирката — в другата и леденият вятър, който виеше в короните на дърветата и смразяваше всички открити части на тялото му. Когато влязоха в гората, снегът престана да вали. Луис си помисли, че се чувства щастлив от светлината на фенера на Джъд, подобна на примитивна факла, отдалечаваща се все по-навътре в гората. Усети всепроникващо, магнетично, неизбежно присъствие на някаква тайна. На някаква мрачна тайна.