Сенките на дърветата се отдръпнаха встрани и пред очите на Луис проблесна заснежената полянка.
— Тук ще починем — обясни Джъд.
Луис остави чувала на земята и с опакото на ръката си избърса потта от челото си. Джъд бе казал, че ще починат тук. Но нали вече бяха в гробището за домашни любимци? На светлината на фенерчето бе успял да различи надгробните паметници. Старецът уморено се отпусна върху тънкия пласт сняг и закри лицето си с ръце.
— Джъд? Какво ти е?
— Нищо ми няма. Трябва само да си поема дъх.
Луис седна до него и пет-шест пъти пое дълбоко въздух, сетне каза:
— Знаеш ли, от години насам не съм се чувствал толкова добре. Зная, че не бива да говоря така, когато отивам да погреба котарака на дъщеря си, но това е самата истина. Чувствам се прекрасно.
Джъд също на няколко пъти въздъхна дълбоко и отвърна:
— Знам. Случва се с всички. Човек не избира сам миговете на жалост или тъга. Освен това, гробището също ти влияе, но недей да му се доверяваш, не бива да се поддаваш. Хероинът кара наркоманите да се чувстват на седмото небе, но рано или късно ги убива — телом и духом. Това място действа по същия начин — никога не забравяй думите ми. Господи, надявам се, че постъпвам правилно, но изобщо не съм сигурен. Понякога нишките в главата ми се объркват. Предполагам, че е признак на старческо оглупяване. Не говори, а ме следвай — прекъсна го старецът. — Върви след мен и не поглеждай надолу. Зная прохода през преградата, но трябва да го преминем бързо и уверено.
Луис започваше да мисли, че все пак всичко е сън, че просто не се е събудил от следобедната дрямка. Каза си: „Ако бях буден, нямаше да посмея да се изкача върху камарата мъртви дървета — все едно да се напия и да скоча с парашут. Но все пак ми се струва, че наистина ще го направя. Следователно… все още сънувам. Прав ли съм?“
Джъд кривна вляво от центъра на преградата от сухи клони. Фенерчето му освети скупчените на камара
(кости)
повалени дървета и изгнили дънери. Когато се приближиха, окръжността, описвана от светлината не фенерчето стана по-малка, но блясъкът му — по-силен. Старецът уверено започна да се изкачва, без дори да се огледа, за да се увери, че е на точното място. Вървеше сигурно и без да се приведе, а не като планинар, който се катери по стръмен склон. Движеше се така, сякаш просто се изкачваше по някаква стълба и дори не поглеждаше в краката си, като че знаеше къде се намира всяко стъпало.
Луис го последва, като се опитваше да му подражава: не поглеждаше в краката си и не търсеше опорна точка. Хрумна му, че камарата мъртви дървета няма да му причини зло, ако не й позволи. Естествено, съзнаваше, че се заблуждава, подобно на пиян шофьор, който е сигурен, че е в безопасност, щом носи медальон с образа на Свети Кристофър.
Заблуда или не, но се оказа, че му помага.
Този път не чу счупване на сух клон под тежестта на тялото си, наподобяващ пистолетен изстрел, кракът му не попадна в дупка, пълна с остри, избелели от слънцето трески, готови да се забият в плътта му и да я разкъсат. Обувките му (мокасини „Хъш пъпис“, абсолютно неподходящи за изкачване на прегради от повалени дървета) нито веднъж не се подхлъзнаха върху мъха, който покриваше старите дънери, тялото му нито веднъж не се олюля. Около него, вятърът виеше лудешки и огъваше боровите дървета.
Видя как Джъд застана на върха на преградата, сетне старецът се спусна по другата страна — от погледа на Луис изчезнаха глезените му, бедрата му и най-сетне горната част на тялото му. Светлината на фенерчето проблясваше напосоки върху превиващите се от вятъра клони на дърветата от другата страна на… бариерата. Да, точно така, защо да се преструва — камарата от мъртви клони наистина беше бариера.
Луис също достигна върха и за миг спря, поставил десния си крак върху изгнил стар дънер, който стърчеше от камарата стари клони под ъгъл от трийсет и пет градуса, а левия — върху нещо по-еластично — навярно купчина от борови клонки. Не посмя да погледне надолу, само премести тежкия чувал с тялото на Чърч в лявата си ръка, а в дясната взе лопатата. Вдигна лице и леденият вихър разроши косата му. Вятърът беше толкова студен, толкова чист и някак си… постоянен.
Луис продължи спускането си бавно, сякаш се шляеше безцелно. Веднъж под краката му шумно се прекърши клон, дебел колкото китка на борец, но на Луис не му мигна окото. Като по чудо подхлъзналият му се крак намери опора на стабилно закрепено дърво, двайсетина сантиметра по-надолу. Луис дори не залитна. Едва сега разбра ротните командири, които през Първата световна война се разхождали из окопите под дъжд от куршуми и си подсвирквали „Типерари е далеч“. Сегашното му преживяване беше пълна лудост, но абсурдността му го правеше невероятно вълнуващо.