Продължи да слиза, втренчил поглед пред себе си, право в кръгчето светлина от фенера на Джъд. Старецът стоеше неподвижно и го чакаше. Когато стигна в подножието на могилата от сухи дървета и краката му отново стъпиха на солидна почва, в душата на Луис припламна въодушевление, както от въглените се издига пламък, когато ги залеят с бензин.
— Успяхме! — извика той, остави лопатата и потупа Джъд по рамото. Преживяването му напомни как в детството си бе пресякъл железопътната линия на сантиметри от приближаващия се влак; как се бе изкачил до върха на ябълковото дърво, който се огъваше под вятъра като корабна мачта. От двайсет или повече години насам не се бе чувствал толкова млад и жизнен.
— Джъд, успяхме! — повторно извика той.
— Нима се съмняваше? — попита старецът.
Луис понечи да отвърна: „Как да не се съмнявам! Имахме късмет, че не си строшихме главите!“, сетне стисна устни. От мига, в който Джъд се бе отправил към преградата от мъртви дървета, Луис не бе продумал. И дори не се тревожеше как ще се върнат обратно.
— Не, струва ми се — отвърна той.
— Да вървим — прекъсна го Джъд. — Чака ни още път — около пет-шест километра.
Двамата се отправиха по пътеката, която както подозираше Луис, продължаваше от другата страна на преградата. На места явно се разширяваше; светлината на фенерчето не бе достатъчна да я освети изцяло, но Луис усещаше, че пространството около тях се е увеличило, сякаш дърветата са се отдръпнали, да им сторят път. Един-два пъти вдигна очи и забеляза звезди, които проблясваха сред гъстите корони на дърветата, ограждащи пътеката. За миг пред краката им се стрелна някакво същество — зелените му очи проблеснаха на светлината на фенерчето — сетне то изчезна в тъмнината.
Понякога пътеката толкова се стесняваше, че гъстите шубраци закачаха канадката на Луис. Той напразно прехвърляше тежестта от едната в другата си ръка — сега болката в раменете му беше постоянна. Стъпките му бяха равномерни и ритъмът им му действаше хипнотизиращо. Чувстваше, че от странното място наистина се излъчва някаква сила. Спомни си как през последната година в гимназията той, приятелката му и още една двойка, се разхождаха из полето, докато се озоваха в края на черен път, близо до някаква електроцентрала. Започнаха да се прегръщат, но не след дълго приятелката на Луис заяви, че иска да се прибере вкъщи или да отиде някъде другаде, защото я заболели всички зъби (или поне пломбираните, които бяха повече от останалите). Луис също си тръгна с удоволствие. Въздухът около електроцентралата го изнервяше и възбуждаше. И тази вечер имаше същото усещане, но сега беше много по-силно. Излъчването бе мощно, но някак си приятно. Приличаше на…
Джъд бе спрял в подножието на нисък хълм и лекарят налетя право в него.
— Почти стигнахме — спокойно промълви старецът. — Последната част от пътя прилича на преминаването през купчината сухи дървета — трябва да се движиш ритмично и уверено. Върви след мен и не поглеждай надолу. Забеляза ли, че се спуснахме по хълма?
— Да.
— Намираме се на границата на местността, наречена от микмаките „Тресавището на малкия бог“. Търговците на кожи, които успявали да го преминат, го кръстили „Тресавището на мъртвеца“ — онези от тях, които излизали от него невредими, повече никога не идвали по тези места.
— Да не би да има подвижни пясъци?
— О, да, в изобилие! Цели „поточета“, които извират през дебелия пласт пясък, наслоил се на мястото на някогашен ледник. Винаги сме му викали кварцов пясък, въпреки че навярно си има някакво научно име.
Старецът изгледа Луис и за миг на лекарят му се стори, че в очите му проблясва лукаво пламъче. Имаше нещо неприятно в изражението на стареца и въздухът около него бе зареден с напрежение, както въздухът около електроцентралата в онази далечна нощ. Не, определено имаше нещо неприятно в цялата работа.
Сетне Джъд насочи фенерчето в друга посока и неприятното изражение на лицето му изчезна.
— По пътя ще видиш много странни неща — продума той. — Въздухът е по-тежък, сякаш е зареден с електричество… или нещо подобно.
Луис сепнато го изгледа.
— Какво има? — попита старецът.
— Нищо.
— Може би ще забележиш пламъчета, които моряците наричат „Светлинките на «Свети Елм»“ — продължи Джъд. — Понякога те добиват странни форми, но не им обръщай внимание и гледай встрани. Навярно ще чуеш и звуци, наподобяващи човешки гласове, но знай, че са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.