— За Бога, какво е това? — дрезгаво прошепна той.
Старецът се обърна и го погледна; в мрачината на Луис му се стори, че Джъд се е състарил с четирийсет години. В очите му вече не проблясваше странното, лукаво пламъче, лицето му беше изопнато, а в погледа му се четеше ужас. Но когато проговори, гласът му бе спокоен.
— Просто гмурец — каза той. — Да вървим, почти стигнахме.
Двамата продължиха пътя си, след малко туфите изчезнаха и краката им отново стъпиха върху солидната почва. Луис имаше чувството, че се намират сред открито поле, въпреки че сега странното сияние във въздуха бе изчезнало и той едва успяваше да различи гърба на Джъд, който бе три крачки пред него. Усети под краката си заскрежена трева, която скърцаше като натрошено стъкло при всяка негова стъпка. После отново навлязоха в гората. Луис усети миризмата на бор, елховите иглички заглушаваха стъпките му, от време на време дочуваше пращенето на счупено клонче.
Напълно беше изгубил представа за времето и за посоката, но не след дълго Джъд отново спря и се обърна към него.
— Внимавай, тук има стъпала. Издялани са в скалата, вече не си спомням дали са четирийсет и две, или четирийсет и три. Просто ме следвай. Озовем ли се на върха, смятай, че сме стигнали. Когато изкачим и последното стъпало, ще се озовем на мястото, където отиваме.
Той отново се заизкачва и Луис отново го последва.
Каменните стъпала бяха доста широки, но чувството, че почвата се изплъзва изпод краката му, бе доста обезпокояващо. От време на време обувките му се подхлъзваха върху разпръснатите камъчета и скални отломки.
Дванайсет… тринайсет… четиринайсет…
Вятърът стана по-студен и по-бръснещ и Луис усети, че лицето му изтръпва. Питаше се дали се намират над горския пояс. Вдигна очи и видя безчет звезди, които студено проблясваха в тъмното небе. Никога досега те не го бяха карали да се чувства толкова дребен, незначителен, нищожен. Хрумна му извечния въпрос: „Има ли разумни същества там горе?“. Но вместо да го изпълни с почуда, мисълта го изпълни със студен ужас, сякаш се бе запитал как ще се почувства, ако изяде шепа гърчещи се червеи.
Двайсет и шест, двайсет и седем… двайсет и осем…
„Между другото, кой е издялал стъпалата в скалата? Индианците? Дали микмаките са познавали металните оръдия на труда? Трябва да попитам Джъд.“
Мисълта за индианците го накара да си представи заобикалящата ги дива природа и му напомни за странното същество, преминало покрай тях, докато вървяха из гората. Кракът му се подхлъзна и той протегна ръка към каменната стена, за да запази равновесие. Под защитените си от ръкавицата пръсти усети студения камък, ощърбен и набразден от времето. „Прилича на безкрайно изтъняла суха кожа“ — помисли си той.
— Да не ти е лошо, Луис? — промърмори Джъд.
— Нищо ми няма — отвърна лекарят, въпреки че се бе задъхал и мускулите му бяха напрегнати до краен предел от тежестта на чувала с мъртвия котарак.
Четирийсет и две… четирийсет и три… четирийсет и четири…
— Четирийсет и пет са — каза Джъд. — Оказа се, че съм забравил. Не съм идвал тук близо дванайсет години. Никога не съм предполагал, че ще се наложи да се връщам отново. Хайде, Луис скачай.
Той сграбчи Луис за ръката, помогна му да изкачи последното стъпало и изрече:
— Пристигнахме.
Луис се огледа — виждаше добре, въпреки че мястото бе осветено само от отблясъка на звездите. Стояха върху обсипана с камъчета площадка на върха на скала, която се подаваше като черен език от тънкия почвен слой върху вулканичното плато. Обърна се и забеляза върховете на боровете, под които се виеше пътеката, водеща към стъпалата. Очевидно се бяха изкачили на върха на скалистото плато — геоложка аномалия, която би изглеждала по-на място в Аризона или в Ню Мексико. На върха на платото (или може би беше хълм или угаснал вулкан?), растеше трева, но не се виждаше нито едно дърво, поради което слънцето бе разтопило навалелия сняг. Когато отново се обърна към Джъд, лекарят забеляза как сухата трева се превива под студения вятър, който духаше в лицето му и разбра, че стоят на върха на някакъв хълм, а не върху изолирано плато. На известно разстояние от тях, теренът отново се издигаше и се виждаха високи дървета. Платото, върху което стояха, изглеждаше някак си неестествено на фона на характерните за Нова Англия ниски и леко заоблени хълмове.
„Микмаките са познавали металните оръдия на труда“, без всякаква причина мислено си повтори той.