Преди няколко часа Джъд бе казал, че кучето му починало, когато бил десетгодишен — умряло от инфекция, след като се наранило върху оградата от ръждива бодлива тел. Но в онзи далечен ден в края на лятото, когато цялото семейство Крийд бе посетило Гробището за домашни любимци, приятелят му бе споменал, че животното умряло от старост и е погребано тук, на хълма — дори бе посочил надгробната плоча с избледнял от времето надпис. Луис пусна водата, изгаси осветлението и отново си легна. Още нещо не съвпадаше и след миг се сети точно какво: Джъд беше роден през хиляда и деветстотната година, а когато бяха в Гробището, бе обяснил на Луис, че кучето му умряло при започването на Първата световна война. Ако старецът имаше предвид началото на войната в Европа, значи е бил четиринайсетгодишен или най-много — седемнайсет, ако ставаше дума за влизането на Съединените Щати във войната.
Но преди малко бе споменал, че е бил десетгодишен, когато Спот умрял.
„Е, Джъд е доста възрастен, а паметта на старците често им изневерява — смутено си помисли той. — Самият Джъд го признава: спомена, че напоследък напразно се опитва да си спомни добре познати му имена и адреси, че понякога сутрин забравя задачите, които си е поставил от предишния ден… Всъщност доста се държи за човек на неговата възраст. Състоянието му съвсем не може да се нарече старческо оглупяване, а по-скоро — отслабване на паметта. Никак не е чудно, че не помни датата на смъртта на кучето или как точно е умряло, след като оттогава са изминали седемдесет години. Забрави го, Луис.“
Въпреки всичко, не можа веднага да заспи; дълго лежа буден, докато се вслушваше в шумовете на празната къща и във вятъра, който виеше в стрехите.
После, неусетно, сънят дойде. Докато се унасяше, на Луис му се стори, че дочува как боси крака се изкачват по стълбата. Помисли си: „Остави ме намира, Пасков! Стореното е сторено и мъртвите са си мъртви.“ — и стъпките заглъхнаха.
И въпреки че до края на тази ужасна година се случиха много необясними събития, духът на Виктор Пасков вече не обезпокои Луис нито насън нито наяве.
23
На другата сутрин Луис се събуди в девет. Ярка слънчева светлина нахлуваше през прозорците, защото спалнята гледаше на изток. Телефонът иззвъня. Луис се пресегна, сграбчи слушалката и извика:
— Ало?
— Здравей! — прозвуча гласът на Рейчъл. — Надявам се, че те събудих.
— Вярно е, мръсница такава — отвърна Луис и се усмихна.
— Ооо, не е хубаво да говориш така, стар лош мечок — заяви жена му и продължи:
— Снощи напразно се опитах да се свържа с тебе — сигурно си бил при Джъд?
Луис се поколеба за части от секундата и побърза да каже:
— Да, изпих няколко бири у тях. Норма беше на някаква дамска сбирка по случай Деня на благодарността. Мислех да ти се обадя, но… нали знаеш…
— Разбирам — отвърна Рейчъл.
Поговориха няколко минути и жена му го осведоми за семейството си, от което Луис ни най-малко не се интересуваше, въпреки че изпита тайничко и злобно задоволство, когато чу, че тъстът му оплешивява прогресивно.
— Искаш ли да говориш с Гейдж? — запита Рейчъл.
— Разбира се — усмихнато заяви Луис. — Само гледай да не затвори телефона както минали път.
В слушалката се разнесе пращене, някъде отдалеч лекарят чу как жена му убеждава малкия да каже: „Здравей, татко“.
Накрая Гейдж избърбори:
— Зд’аей, тате!
— Здрасти, Гейдж — бодро произнесе Луис. — Как си? как живееш? Силно се надявам, че отново си успял да събориш поставката за лули на дядо си. Може би този път си унищожил и колекцията му от марки!
В продължение на половин минута Гейдж бърбореше неразбрано в ухото му, като от време на време произнасяше правилно по някоя дума — мама, Ели, баба, дядо, колà (Луис развеселено отбеляза, че синът му изговори думата „кола“ провлечено, като истински янки), камион и àка — явно речникът му се увеличаваше.
Най-сетне Рейчъл успя да изтръгне слушалката от ръцете му и малкият нададе негодуващ вик. Луис почувства облекчение: обичаше сина си до полуда и страдаше от отсъствието му, но да разговаряш с толкова малко дете бе все едно да играеш крибидж с луд: противникът ти хвърля картите, когато му дойде наум и внезапно установяваш, че си започнал да преместваш клечките обрано.
— При теб всичко наред ли е? — запита Рейчъл.
— Да — отвърна лекарят, този път без следа от колебание. Съзнаваше, че преди малко е прекрачил някаква невидима граница, когато бе казал на Рейчъл, че е прекарал вечерта в компанията на Джъд. Мислено си припомни думите на стареца: „Почвата в мъжкото сърце е по-камениста, Луис… Човек засажда каквото може… и се грижи за него“. После продължи: