— Господи, не стига, че от сутринта всичко е с главата надолу, а и това. Двама побъркани, които искат да превърнат колибата на Лидия Пинкъм в храм на писателите!
— Точно така! — отвърна Рой. — Именно на тази веранда замислих най-ужасната филмова миниатюра, която може да съществува някога!
— Спести си преувеличенията — омекна Мени. — Покажи ми САМОТО НЕЩО.
— Можем ли да използваме твоя ролс? — попита Рой.
Използвахме го.
По пътя за Сцена 13 Мени Лайбър гледаше право пред себе си. Накрая каза:
— Опитвам се да ръководя цялата тая лудница, а вие си седите по верандите и говорите празни приказки. Къде, по дяволите, ви е Звяра!? Чакам цели три седмици…
— За Бога — опитах се да се намеся благоразумно, — необходимо е време, ако искаме да имаме нещо съвършено ново. Дай ни спокойствие, дай ни свобода, за да придумаме тайнственото у нас да се прояви. Не се тревожи. Рой ще работи с глината. Нещата ще се развият сами. Засега пазим Чудовището в сянка, разбираш ли…
— Извинения! — каза Мени и впи кръвожаден поглед напред. — Не разбирам, ясно ли е! Давам ви още три дни! Искам да видя Чудовището!
— Ами ако Чудовището види теб! — изтърсих изведнъж. — Леле, Боже! Ами ако направим всичко от гледна точка на Чудовището!? Камерата се движи, защото Е Чудовището, хората се изплашват от Камерата и…
Мени премигна, погледна ме и промърмори:
— Не е зле. Камерата, а?
— Ами да! Камерата изпълзява от вътрешността на метеора и като истинско чудовище бълва дъха си над пустинята, плаши отровните гущери, змиите, лешоядите, завихря пясъка…
— Еха-а-а! — Мени Лайбър се взираше във въображаемата пустиня.
— Жестоко — отвърна възхитен Рой.
— Ще поставим на Камерата омазнени лещи — не спирах аз. — Ще добавим пушеци, смразяваща музика, сенки и Герой, който да гледа право в Камерата, и…
— И какво?
— Ако го разкажа цялото, няма да го напиша.
— Напиши го, НАПИШИ ГО!
Спряхме при Сцена 13. Скочих от колата, бърборейки:
— Ами да. Май ще направя два варианта на сценария. Един за теб. Един за мен.
— Два? — изписка Мени. — Но защо?
— В края на седмицата ще предам и двата. Ти ще избереш по-добрият.
Мени ме погледна с подозрение, все още неизлязъл от ролс-ройса.
— Хайде де! Ти ще работиш повече върху собствената си идея!
— Не. Ще направя всичко за теб. Но и всичко за себе си. Прието?
— ДВЕ Чудовища за цената на едно? Направи го! Не губи време!
Рой спря драматично пред вратата:
— Готови ли сте за гледката? Подгответе ума и сърцето си — простря напред красивите си, артистични ръце като свещеник.
— Готов съм, за Бога. Отваряй!
Рой отвори външната, а после и вътрешната врата. Озовахме се в пълен мрак.
— Къде е осветлението, по дяволите! — не се сдържа Мени.
— Почакай — прошепна Рой.
Чухме го да се движи в тъмното, стъпвайки внимателно върху невидими предмети.
Мени трепна нервно.
— Още малко — пропя отнякъде Рой. — Започваме…
Включи машината за произвеждане на вятър. Първо се разнесе съскане като от гигантска буря. Шумовете на снега, скърцащ в Хималаите, дъжда над Суматра, вятъра по склоновете на Килиманджаро, прилива при Азорските острови, крясъка на древни птици, пляскането на прилепи — всичко това те караше да настръхнеш и да се втурнеш към вратата…
— Светлина! — изкрещя Рой.
Светлината бавно се разля. Гледката бе толкова непривична и красива, че на човек му се свиваше сърцето и ужасът заглъхваше. В следващия миг обаче по микроскопичните дюни, мънички хълмчета и малки планини се разтичаха сенки на огромни тълпи, бягащи от все още ненастъпилото, но неизбежното.
Огледах се с възторг. Рой отново бе отгатнал желанията ми. Още преди да съм си отворил устата, той бе замислил играта на сенките, бе я проектирал и построил. Героят ми нямаше търпение да се втурне по тази мъничка земя.
Мени Лайбър бе зяпнал от удивление.
Динозавровата страна на Рой бе царство на фантоми, огрени от древната, изкуствена зора.
Този изгубен свят бе затворен в стъклена клетка, по чиито стени Рой бе нарисувал картини от изначалния хаос и черни блата, поглъщащи създанията му, под огнено и горчиво небе — като залез на Марс, пламтящо с хиляди отсенки на червеното.
Почувствах същото вълнение както някога, в ученическите ми години, когато Рой ме бе завел у тях, бе разтворил широко вратите на гаража и оттам се показа не автомобил, а — хиляди създания, подчинени на древния си инстинкт да драскат, дъвчат, летят, пищят и умират. Те спохождаха всички наши детски сънища.
А сега тук, на Сцена 13, лицето на Рой пламтеше над целия миниатюрен континент, където се бяхме озовали Мени и аз.