Отец Кели извърши богослужение за мъртвородено дете, което като непокръстено, нямаше име.
Кръмли, Констанс, Хенри, Фриц, Маги и аз бяхме до него, а Рой стоеше зад гърба ни.
— Какво правим тук? — измърморих аз.
— Просто искаме да се уверим, че е погребан ЗАВИНАГИ — отбеляза Кръмли.
— Даваме му прошката си — тихо добави Констанс.
— Господи, представяте ли си какви тълпи щяха да се втурнат насам, ако някой научеше какво става — казах аз. — Последно сбогом с Наполеон.
— Той не беше Наполеон — възрази Констанс.
— Нима?
Погледнах към света зад оградата на гробището. Градовете на света лежаха кротко по местата си. Нямаше място за Кинг Конг, нямаше я обвеяната с прах бяла гробница на изгубения от пещерата Христос, нямаше го кръстът на вярата или бъдните дни, нямаше…
Не — казах си аз. Може би не Наполеон, а Ганди и Исус. Ирод, Едисън и Грифит. Мусолини, Чингис Хан и Том Микс. Бертран Ръсел, Човекът, който можеше да прави чудеса, Невидимият, Франкенщайн, Малкия Тим и Драку…
Трябва да съм произнесъл някое от имената на висок глас.
— Млъкни — каза Кръмли, sotto voce.
И гробницата на Арбътнот, напълнена с цветя и поела тялото на Звяра, се затвори завинаги.
74
Отидох да видя Мени Лайбър.
Седеше пак на ръба на бюрото си. Погледнах към голямото кресло зад него.
— Е — каза гой — „Цезар и Христос“ е вече завършен. Маги го редактира в момента.
Стори ми се, че му се иска да се ръкува, но не знае как да го направи. Затова се доближих до него, събрах възглавничките наоколо, както някога, натрупах ги една върху друга и седнах най-отгоре.
Мени Лайбър се разсмя.
— Никога ли не се предаваш?
— Направя ли го, жив ще ме схрускаш.
Погледнах към стената зад него.
— Затворен ли е проходът?
Мени се изправи, отиде до огледалото и го откачи. На мястото на предишната врата имаше пресен слой гипс и нова боя.
— Не е за вярвано, че от години насам там е заставало едно чудовище — отбелязах аз.
— Той не беше чудовище — отвърна Мени. — Ръководеше цялата работа. Без него щяхме отдавна да сме фалирали. Побърка се едва в последно време. Но до този момент бе Богът зад огледалото.
— Никога ли не привикна към хорските погледи?
— А ти би ли привикнал на негово място? Какво толкова странно има в това, че се е укривал, минавал е през тунела нощем и е сядал в креслото? Точно толкова абсурдно и находчиво в същото време, колкото и идеята да правиш филми, за да управляваш света. Всеки европейски град започва да прилича на нас — откачените американци. Обличат се като нас. Подражават на говора, танците и вкуса ни. Завоювахме света чрез филмите си, но не ни стига пипето, за да го проумеем. Та като се има предвид това, какво толкова необикновено има в идеята да твориш, скрит зад стената?
Помогнах му да закачи огледалото на място.
— Скоро след като нещата се оправят, ще ви повикаме с Рой, за да построите Марс.
— Но без чудовища.
Мени се поколеба:
— Ще обсъдим по-късно.
— А-ха. Смяташ ли да смениш креслото?
— Не. Вместо това ще уголемя задника си, за да ми е по мярка. Все отлагах, но май вече е време.
— С такъв задник би могъл да срутиш централния вход на нюйоркската банка.
— Ако си наместя там мозъка, сто на сто. Ще трябва доста да се постарая. Него вече го няма. Искаш ли да пробваш и ти?
Загледах се в креслото.
— Не-е-е.
— Страх те е, че седнеш ли веднъж, няма да ти се иска да станеш от него? Хайде, изчезвай. Искам те обратно след четири седмици.
— Когато ще ти трябва нов завършек за „Исус и Пилат“ или „Христос и Константин“, или…
Стиснах ръката му, преди да е успял да отговори:
— Успех.
— Май този път е искрен, а? — погледна Мени към тавана. — По дяволите.
Отиде и седна в креслото.
— Как е? — попитах аз.
— Не е зле — със затворени очи се отпускаше назад. — Човек може и да свикне.
На излизане се обърнах, за да видя пак замръзналата малка фигурка, потънала в кожената необятност.
— Още ли ме мразиш? — попита той със затворени очи.
— Да. А ти мен?
— Ъ-хъ.
Излязох навън и затворих вратата зад себе си.
75
Хенри се показа от къщата си и затупка с бастун към мен. Бутна куфарчето си в ръката ми.
— Всичко ли взе, Хенри?
— Дали съм побрал целия си живот в един куфар? Ами да, разбира се.
Стигнахме до ъгъла и се обърнахме назад.
Някой някъде изстреля невидимо гюле и къщата, простреляна право в сърцето, се сгромоляса наполовина.
— Сякаш разбиват кея на Венеция — каза Хенри.
— Да.
— Или трошат влакчетата в Пратера.