Преминах на пръсти през него. Страх ме беше да не унищожа нещо. Стигнах до една покрита платформа на статуя и зачаках.
Това трябва да е най-великият му звяр, създанието, което си бе обещал да измайстори, когато двайсетгодишни посетихме залата за най-древна история на местния природонаучен музей. Звярът със сигурност бе скрит някъде в този свят — сред пръстта, въглените, мините на Господ Бог, върху които стъпваме ежедневно. Ш-ш-т! Ето го този шум изпод земята. Чува се тупането на сърцето му. Вулканичните дробове искат свобода! Беше ли го пуснал най-сетне Рой?
— Ей че работа — наведе се Мени Лайбър към скритото чудовище. — Сега виждаме ли го?
— Да — отвърна Рой, — това е то.
Мени докосна покривалото.
— Чакай — спря го Рой. — Трябва ми още един ден.
— Лъжец! — извика Мени. — Въобще не вярвам, че под този парцал има нещо.
Направи две крачки към покривалото. Рой скочи пред него.
Точно в този миг телефонът на Сцена 13 иззвъня.
Мени го сграбчи преди мен.
— Да? — извика той в слушалката.
Изражението му постепенно се промени. Не знам дали побледня, но със сигурност се промени.
— Знам — каза Мени и си пое дъх. — И това го знам — още едно поемане на въздух. Лицето му взе да почервенява. — Знам го отпреди половин час! Но ще ми кажете ли кой се обажда?
От другата страна се чу изжужаване. Бяха затворили.
— Кучи син!
Мени хвърли телефона и аз го улових.
— Това е лудница, чувате ли! Дом за ненормални! Та за какво говорех? Вие двамата!
Посочи към Рой и мен.
— Два дена, а не три. Или ще извадите Звяра от онова цукало и ще го покажете на ярка светлина, или…
Сега пък се отвори вратата. Някакъв дребосък в черен костюм, един от шофьорите на студиото, застана в центъра на потока светлина.
— Какво има пак? — изкрещя Мени.
— Дойдохме дотук, но моторът отказа. Тъкмо го бяхме оправили.
— Изчезвай тогава!
Мени се втурна с вдигнат юмрук, но вратата се хлопна, дребосъкът изчезна и целият яд трябваше да се излее върху нас.
— Ще си получите последните чекове в петък следобед. Не сте ли готови, и двамата ще си оберете завинаги крушите от тук.
Рой каза кротко:
— Можем ли да го запазим? Нашия Зелен град, Илинойс, офисите… Сега нали виждаш резултатите от работата ни, нищо, че сме откачени?
Мени се умълча за известно време, за да се върне към странната, изгубена страна. Приличаше на дете във фабрика за фойерверки.
— Господи — изпъшка той, забравяйки за миг проблемите си, — трябва да призная, че наистина сте успели — спря, ядосан от собствената си похвала и смени рязко тона. — Стига глупости! На работа!
И бам! Вече и него го нямаше.
Застанали по средата на древния пейзаж, изгубен във времето, Рой и аз се спогледахме.
— Става все по-интересно — каза Рой. — Наистина ли смяташ да го направиш? Това с двата варианта на сценария? Един за него и един за нас?
— Разбира се.
— Но как ще го направиш?
— Лесно — отвърнах аз. — В занаята съм от петнайсет години. Написал съм сто разказа за евтини списания, по един на седмица, за сто седмици. Какво е да нахвърлиш и два сценария за два дена? И то и двата да бъдат първокласни. Имай ми доверие.
— Добре де, имам ти — постоя умълчан и накрая каза: — Ще идем ли да видим?
— Да видим какво?
— Онова погребение. В дъжда. Снощи. Над стената. Чакай.
Рой отиде до голямата херметична врата. Последвах го. Отвори вратата и погледнахме навън.
Една пищно украсена катафалка с кристални прозорци точно потегляше от алеята пред студиото. Вдигаше невъобразим джангър. Явно нещо не бе в ред с мотора.
— Обзалагам се, че знам къде отива — каза Рой.
8
Качихме се в таратайката на Рой от 1927 г. и потеглихме по Гоуър Стрийт.
Не видяхме катафалката да влиза в гробищата, но когато спряхме отпред и паркирахме, тя се зададе отнякъде, като се тътрузеше между камънаците.
Мина край нас. Ясно се видя ковчегът.
Обърнахме се зад нея и я проследихме с поглед. Черната лимузина бавно излезе през вратите. Плъзна се по-безшумно от мъгла.
— За първи път виждам катафалка да напуска гробищата заедно с трупа. Закъснели сме!
Видях как лимузината се понесе на изток, по посока към студиото.
— Закъснели за какво?
— За твоя мъртвец, глупчо! Хайде!
Тръгнахме към задната стена. Бяхме на няколко крачки от нея, когато Рой закова на място.
— О, Господи, ето я гробницата му.
Погледнах накъдето сочеше и видях мраморната плоча на около десет фута над нас с надпис:
Бе поставена върху една от онези постройки в гръцки стил, в които полагат знаменитостите. Гробницата имаше желязна решетка, покриваща тежката врата от дърво и бронз.